Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Забелязах от полицата над камината да виси разпънат вълнен чорап. Когато угасих лампата, го нямаше. Кой се беше промъкнал в стаята ми, без да ме събуди? Ърни ли ми обявяваше коледно примирие? Че кой друг? Добрият стар Ърни! Щастливо разтреперан в бархетната си пижама, аз свалих чорапа и се върнах с него в леглото. Беше много лек. Обърнах го наопаки и отвътре се посипа сняг от хартийки. Моят почерк, моите думи, моите изречения!

Моето писмо!

Моето спасение, скъсано на парчета. Прехапах устни, заскърцах с коси, заскубах зъби, нараних си китката от блъскане по дюшека. Негово Преподобие проклетият отец Руни да гори в пъкъла! Сестра Ноукс, тази двулична кучка! Стояла е надвесена над мен като Ангела на смъртта, докато съм спал! Весела ти скапана Коледа, г-н Кавендиш!

Поддадох се, отстъпих. To succumb , глагол от края на XV век, succomber на старофренски или succumbere на латински, но все същата основна потребност на човешката природа, особено на моята. Отстъпих пред тъпоумните санитари. Отстъпих пред картичката на подаръка: „На г-н Кавендиш от новите му приятели с пожелание за още много коледни мигове в къща «Аурора»!“. Отстъпих пред подаръка си: календар с чудесата на природата, по два месеца на страница (нямаше отбелязана дата на смъртта). Отстъпих пред гумената пуйка, синтетичния пълнеж, горчивото брюкселско зеле, пред конфетите без гръм (не бива да причиняват инфаркти, лошо е за бизнеса), пред миниатюрните хартиени коронки, пред безсмисленото бърборене, пред непорочните вицове (барманът: „Какво да бъде?“; скелетът: „Голяма бира и кърпа, моля“). Отстъпих пред коледните серии от сапунените сериали, подправени с малко повече коледна жестокост, пред речта на Кралицата от гроба. На връщане от писоара срещнах сестра Ноукс и отстъпих пред победоносния й поздрав: „Весели празници, г-н Кавендиш!“.

Същия следобед в историческо предаване по Би Би Си 2 показаха стари кадри от Ипър, снимани през 1919. Дяволската подигравка с този някога красив град отразяваше състоянието на собствената ми душа.

Само три-четири пъти на младини съм съзирал Архипелага на щастието, преди да се изгуби в мъгли, циклони, студени фронтове, неблагоприятни ветрове и насрещни течения… Погрешно го вземах за възмъжаване. Приемах, че той е неизменна част от житейското ми пътуване и пропусках да запиша географската му ширина и дължина, приближаването му. Проклет млад глупак. Какво не бих дал сега за една неизменна карта на вечно съществуващото неназовимо! Какво не бих дал да зърна облак атлас.

Доживях до деня след Коледа, защото бях прекалено нещастен, за да се обеся. Излъгах. Доживях до деня след Коледа, защото бях прекалено страхлив, за да се обеся. Пуешки бульон (с леща, която хрупаше) на обяд, оживен единствено от търсенето на изгубения мобилен телефон на Диърдри (роботът хермафродит). Зомбитата се забавляваха с предположения къде може да е (в страничните пролуки на диваните), къде вероятно не е (под коледното дърво) и къде е невъзможно да бъде (в подлогата на г-жа Бъркин). Неусетно се озовах пред вратата на котелното и почуках с вид на разкайващо се куче.

Ърни стоеше надвесен над пералня, разглобена на части върху вестници.

— Виж кой не е тук.

— Весела Коледа, г-н Кавендиш — грейна Вероника под кожената си шапка а ла Романови. В скута й лежеше дебела книга с поезия. — Хайде, влез.

— Нямаше ме ден-два — неловко посмалих бройката аз.

— Знам! — възкликна г-н Мийкс. — Знам!

Ърни все така излъчваше презрение.

— Ъъъ… Може ли да вляза, Ърни?

Той едва забележимо помръдна брадичка нагоре и после надолу, за да покаже, че му е все едно. Пак разглобяваше котела, в дебелите си мазни пръсти стискаше ситни сребристи винтчета. Никак не ми помагаше.

— Ърни — казах накрая аз, — извинявай за онзи ден.

— Да.

— Ако не ме измъкнеш от тук… ще полудея.

Ърни разглоби някаква част, която не знаех даже как се казва.

— Да.

Г-н Мийкс се люлееше напред-назад.

— Е… Какво ще кажеш?

Той седна на чувал с тор.

— О, не се размеквай.

Мисля, че за последно се бях усмихвал на Панаира на книгата във Франкфурт. Лицето ме заболя.

Вероника намести кокетната си шапка.

— Кажи му за таксата ни, Ърнест.

— Каквото кажете, каквото кажете.

Едва ли някога съм бил по-откровен.

— Каква е цената ви?

Ърни ме накара да чакам, докато прибере и последната отвертка в чантата си с инструменти.

— Ние с Вероника решихме да продължим напред към нови пасища — той кимна към портата. — На север. Имам стар приятел, който ще се погрижи за нас. Така че ти ще ни вземеш със себе си.