Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Правилата на къща „Аурора“ са от полза за всички ни.

Време беше да затвърдя успеха си.

— Колко вярно.

— Ще си поговоря с Господа. Междувременно — тя се обърна към всички в трапезарията — г-н Кавендиш е на изпитателен срок. Тази случка не е отминала и не е забравена.

След скромната си победа аз захванах търпеливо да редя пасианс (имам търпение само за карти, никога за нещо друго) в салона — нещо, което не бях правил от времето на злополучния си меден месец в замъка Тинтагел с мадам X (мястото беше същински коптор, заобиколено само от рушащи се общински къщи и магазинчета за ароматни пръчици). За пръв път в живота си съзрях недостатък в замисъла на пасианса: изходът от него се решава не в хода на играта, а когато се разбъркват картите, преди още играта да е започнала. Какъв е смисълът?

Смисълът е, че пасиансът позволява на ума ти да витае другаде. Другаде не беше розово. Денхолм беше починал преди време, а аз все още бях в къща „Аурора“. Съчиних си нов най-лош сценарий, в който Денхолм подписва постоянно платежно нареждане от някоя от хитроумните си банкови сметки за плащане на престоя ми в къща „Аурора“ — от добро сърце или със зъл умисъл. Денхолм умира. Бягството ми от братята Хогинс беше тайно, затова никой не знае, че съм тук. Постоянното платежно нареждане надживява наредителя си. Г-жа Латъм казва на полицията, че последно ме е видяла да отивам при лихвар. Детективът от общинската полиция заключава, че лихварят ми е отказал помощ и поради липса на друг изход аз съм скочил в някой влак за континента. И така шест седмици по-късно вече никой не ме търси, даже братята Хогинс.

Ърни и Вероника се приближиха към масата ми.

— Използвах телефона, за да проверявам резултатите от крикета — Ърни беше в лошо настроение. — Сега нощем ще го заключват.

— Черна десетка или червено вале — посъветва ме Вероника. — Нищо, Ърни.

Той не й обърна внимание.

— Сега Ноукс ще търси повод да те линчува.

— Какво може да ми направи? Да ми вземе попарата?

— Ще ти подправи попарата! Както миналия път.

— За какво говориш, по дяволите?

— Помниш ли последния път, когато й се сопна?

— Кога?

— Онази сутрин, когато получи удар в най-подходящия момент, ето кога.

— Искаш да кажеш, че ударът ми е бил… предизвикан?

Ърни направи изключително изнервяща физиономия, която казваше: „Събуди се!“.

— О, врели-некипели! Баща ми умря от удар, брат ми може би е умрял от същото. Ако държиш, съчинявай си своя действителност, Ърнест, но не намесвай в нея Вероника и мен.

Той ме изгледа сърдито (Ларс, намали осветлението).

— Да. Мислиш се за такъв умник, но си само един наперен южняк загубеняк!

— По-добре загубеняк, каквото и да значи това, отколкото страхопъзльо.

Знаех, че ще съжалявам за това.

— Страхопъзльо? Аз? Само още веднъж ме наречи така. Хайде.

— Страхопъзльо.

О, демон на порока! Защо те оставям да говориш вместо мен?

— Ето какво си мисля. Ти си се отказал от реалния свят извън този затвор, защото те е страх. Ако видиш някой друг да бяга, с твоето влечение към предсмъртния одър ще се почувстваш неловко. Затова сега вдигаш тази врява.

Ърни се възпламени като газова горелка.

— Не си ти този, който може да съди от какво съм се отказал, Тимъти Кавендиш! — шотландецът може да накара едно съвсем прилично име да звучи като мръсна дума. — Ти не можеш да избягаш даже от магазин за градински сечива!

— Като имаш толкова дълбокомислен план, дай да го чуем. Вероника направи опит да ни разтърве:

— Момчета!

Кръвта на Ърни беше кипнала.

— Доколко е дълбокомислен може да прецени някой с дълбочина на мисълта.

— Какво остроумно заключение — сарказмът ми ме отвращаваше. — Сигурно в Шотландия минаваш за гений.

— Не, в Шотландия за гений минава англичанин, който случайно се оказва затворен в старчески дом.

Вероника събра разпилените ми карти.

— Някой от вас знае ли как се реди пасианс „часовник“? Май трябваше да се добавят карти до петнайсет?

— Тръгваме си, Вероника — изръмжа Ърни.

— Не — сопнах се и станах, защото не исках да карам Вероника да избира между нас (от мисъл за себе си). — Аз си тръгвам.

Зарекох се да не стъпвам в котелното, докато не получа извинение. Затова не отидох нито същия следобед, нито следващия, нито по-следващия.

През цялата седмица около Коледа Ърни отбягваше погледа ми. Вероника минаваше покрай мен с усмивка на съжаление, но беше ясно на чия страна е. Сега, като погледна назад, се чудя на себе си. Какво съм си въобразявал? Да изложа на опасност единственото си приятелство с глупави сръдни! Винаги ме е бивало в сръдните, което обяснява много неща. Хората, които се сърдят, се опиват със самотни фантазии. Фантазии за хотел „Челси“ на площад „Вашингтон“, за чукане на нечия врата. Вратата се отваря и госпожица Хилъри В. Хъш много се радва да ме види, нощницата й е непринудено разкопчана, тя е невинна като Кайли Миноуг, но и лакома вълчица като мисис Робинсън 22 22 Героиня от американския филм „Абсолвентът“ (1967 г.), която прелъстява млад дипломиран колежанин. — Бел.ред. .