Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Вероника и Ърни бяха хора, способни да оцеляват. Те ме предупреждаваха за опасностите в къща „Аурора“: как вонята на урина и дезинфектант, тътренето на Неумрелите, злобата на Ноукс, обслужването на обяд подменят представата за „нормално“. След като една тирания започне да се приема като нормална, казваше Вероника, победата й е сигурна.

Благодарение на нея аз здравата се стегнах. Оскубах космите в ноздрите си и взех назаем от Ърни боя за обувки. „Лъскай обувките си всяка вечер — казваше моят старец — и по нищо няма да отстъпваш на другите.“ Като погледна назад, осъзнавам, че Ърни е търпял кипренето ми, защото е знаел, че Вероника иска просто да ми угоди. Самият той не беше чел и един роман през живота си — „мен ако питаш, аз винаги съм си падал по радиото“, — но като го гледах как за пореден път вдъхва живот на викторианския котел, неизбежно се чувствах повърхностен. Вярно е, че от четене на много романи се ослепява.

Замислих първия си план за бягство — толкова прост, че даже не заслужава да се нарече така — сам. За това трябваше воля и мъничко кураж, но не и мозък. Нощно обаждане от телефона в кабинета на сестра Ноукс до телефонния секретар на издателство „Кавендиш“. Сигнал 808 до г-жа Латъм, чийто племенник здравеняк кара мощен „Форд Капри“. Те пристигат в къща „Аурора“, след заплахи и протести аз се качвам в колата, племенникът отпрашва. Това е. В нощта на 15 декември (струва ми се) се събудих в ранните часове на деня, облякох си халата и излязох в полутъмния коридор (откакто започнах да се правя на безобиден, престанаха да заключват вратата ми). Никакъв звук освен хъркане и шум от тръбите. Спомних си как Луиса Рей на Хилъри В. Хъш вървеше крадешком из сградата на „Суонеке 2“ (вижте ме как се разсейвам). Рецепцията изглеждаше безлюдна, но аз пропълзях като командос под нивото на бюрото и отново се изправих до вертикално положение — сериозно постижение. В кабинета на Ноукс не светеше. Натиснах дръжката на вратата и, да, тя поддаде. Вмъкнах се вътре. През процепа на вратата влизаше светлина точно колкото да различавам предметите. Вдигнах слушалката и набрах номера на издателство „Кавендиш“. Не се свързах с телефонния си секретар.

„Не можете да осъществите връзка с набрания номер. Затворете слушалката, проверете номера и опитайте отново.“

Отчаяние. Помислих си най-лошото: че братята Хогинс така безмилостно са опожарили офиса, че даже телефоните са се стопили. Опитах още веднъж — напразно. Единственият друг телефонен номер, който съумях да възстановя в паметта си след инсулта, беше следващата ми — и последна — надежда. След пет-шест настоятелни позвънявания снаха ми Джорджет отговори с игриво-сърдит тон, който — боже, боже — така добре познавах:

— Отдавна стана време за лягане, Астън.

— Джорджет, аз съм, Тимбо. Кажи на Дени да се обади, може ли?

— Астън! Какво те прихваща?

— Не е Астън, Джорджет! Тимбо е!

— Тогава дай ми пак Астън!

— Не познавам Астън! Слушай, трябва да повикаш Дени.

— Дени не може да се обади в момента.

Джорджет никога не е стояла с двата крака на земята, но сега сякаш беше яхнала дъгата.

— Пияна ли си?

— Само когато съм в приятен бар с хубава винена изба. Не понасям пъбовете.

— Не, слушай, аз съм Тимбо, деверът ти! Трябва да говоря с Денхолм.

— Звучиш като Тимбо. Тимбо? Ти ли си?

— Да, Джорджет, аз съм и ако това е…

— Много грубо беше от твоя страна да не дойдеш на погребението на родния си брат. Цялото семейство мисли така.

Подът се завъртя пред очите ми.

— Какво?

— Знаехме, че сте имали някои разногласия, но все пак…

Паднах.

— Джорджет, ти току-що каза, че Дени е мъртъв. Сериозно ли говореше?

— Разбира се! Да не ме мислиш за проклета откачалка?

— Кажи ми пак — загубих гласа си. — Дени… мъртъв ли е?

— Мислиш ли, че мога да си съчиня такова нещо?

Столът на сестра Ноукс изскърца предателски и мъчително.

— Как, Джорджет, за бога, как?

— Кой си ти? Сега е нощ! И въобще, кой се обажда? Астън, ти ли си?

Имах буца в гърлото.

— Тимбо.

— Е, под кой студен камък се кри досега?

— Виж, Джорджет. Как — изричането на думите направи факта още по-необратим — почина Дени?

— Хранеше безценните си шарани. Аз мажех крекери с патешки пастет за вечеря. Когато отидох да повикам Дени, той плуваше в езерото с лице надолу. Може да е стоял така ден или повече, не му бях бавачка, знаеш. Дикси му беше казал да намали солта, в семейството му има случаи на инфаркт. Виж, стига си заемал линията и дай на Астън да се обади.