Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Гледайте всички, г-жа Бъркин намери дебелобузест снежен човек, не е ли прекрасно?

За нея и Уорлок-Уилямс ролята на кучета пазачи на сестра Ноукс беше начин за оцеляване. Спомних си „Удавените и спасените“ на Примо Леви.

Д-р Върхоф беше един от онези носители на наградата „Надут задник на годината“, които се срещат често в администрацията на учебните заведения, правото или медицината. Той идваше в къща „Аурора“ два пъти седмично и ако на петдесет и пет или някъде там кариерата му не оправдаваше предричаните от името му очаквания, за това бяхме виновни ние, проклетите препятствия по пътя на всички Пратеници на изцелението — болните. Още щом го видях, тутакси го зачеркнах като възможен съюзник. Тъй както и работещите на половин ден бърсачи на задници, теляци и готвачи на кашички, които нямаше да застрашат високото си положение в обществото, като оставят един от пациентите си да избяга.

Не, аз бях заседнал здравата в къща „Аурора“. Часовник без стрелки. „Свобода!“ е безсмисленият призив на нашата цивилизация, но само лишените от нея имат изобщо някаква представа какво всъщност означава това.

Няколко дни преди рождения ден на нашия Спасител пристигна микробус с хлапета от частно училище, дошли да пеят коледни песни. Неумрелите пяха заедно с тях с грешни думи и предсмъртни хрипове и какофонията ме изпъди навън, не беше даже смешно. Заподскачах около къща „Аурора“ в търсене на изгубената си енергичност, като на всеки трийсет минути ми се прихождаше до тоалетна (всички сме добре запознати с органите на Венера, но, братя, органът на Сатурн е пикочният мехур). По петите ме следваха смътни съмнения. Защо Денхолм плащаше на тъмничарите ми последните си оскъдни копейки, за да ме дундуркат като бебе? Дали поразената от сенилност Джорджет не беше казала на брат ми за краткото ни кривване от магистралата на верността преди много, много години? Дали този капан не беше отмъщението на рогоносеца?

Майка ми казваше, че най-краткият път до бягството е първата попаднала книга. Е, мамче, не, не съвсем. Любимите ти отпечатани с едър шрифт саги за бедни, богати и разбити сърца не бяха добър камуфлаж за неволите, които изстрелваше към теб тенис машината на живота, нали? Но, да, мамо, все пак и ти си права. Книгите не предлагат истинско бягство, но могат да попречат на мозъка да се чеше до кръв. Бог ми е свидетел, че в къща „Аурора“ нямах какво друго да правя, освен да сера и да чета. В деня след чудодейното си възстановяване аз разгърнах „Периоди на полуразпад“ и — о, богове — започнах да се чудя дали все пак Хилъри В. Хъш не е написала издаваем трилър. Представих си „Първата загадка на Луиса Рей“ в стилна черно-бронзова обложка на рафтовете до касите в „Теско“; после „Втората загадка“, а след това и „Третата“. Кралица Гуиневир-Гуендолин Бендинкс ми даде подострен молив 2B срещу безвкусно ласкателство (мисионерите са толкова податливи, когато ги лъжеш, че искаш да се покръстиш) и аз се заех да редактирам текста от начало до край. Едно-две неща ще трябва да отпаднат: като например намекът, че тази Луиса Рей е прероденият Робърт Фробишър. Звучи прекалено хипи-дрога-ню ейдж. Впрочем и аз имам рождено петно под лявата си мишница, но никоя от любовниците ми не я е оприличавала на комета. Джорджет я беше кръстила „курешката на Тимбо“. Но като цяло стигнах до извода, че мотивът за младата репортерка, която се бори с корпоративната корупция, дава на трилъра потенциал. Призракът на сър Феликс Финч се обажда: „Но това е правено вече стотици пъти!“. Сякаш може да има нещо, което да не е правено стотици хиляди пъти във времето от Аристофан до Андрю Прост Уебър! Сякаш изкуството е „какво“, а не „как“!

Редакторската ми работа върху „Периоди на полуразпад“ удари на камък, когато Луиса Рей падна от един мост и страниците на проклетия ръкопис свършиха. Започнах да си скубя косите и да си хапя устните. Дали изобщо имаше втора част? Дали стоеше прибрана в кутия за обувки в манхатънския апартамент на Хилъри В.? Или все още дремеше в творческата й утроба? За двайсети път прерових всички тайни кътчета на куфарчето си в търсене на плика от пратката, но го бях оставил в офиса си в Хеймаркет.

Другите възможности за литературни занимания бяха оскъдни. Уорлок-Уилямс ми каза, че някога къща „Аурора“ е имала малка библиотека, отдавна потънала в нафталин. „За обикновените хора желевизията е много по-близка до действителността, това е причината.“ Трябваше ми миньорска каска и проклета кирка, за да намеря тази „библиотека“. Беше в дъното на един коридор, задръстен с купчини паметни дъски от Голямата война с надпис: „Винаги ще помним“. Прахът беше образувал дебел, ронлив и равен слой. Имаше цял рафт със стари броеве на списание със заглавие „Тази Англия“, десетина уестърна на Зейн Грей (с едър шрифт), готварска книга, озаглавена „За мен без месо, моля!“. Оставаха „На Западния фронт нищо ново“ (по ъгълчетата на страниците някой изобретателен ученик преди много години беше нарисувал кадри с анимационно човече с ръце и крака като клечки, което мастурбираше в собствения си нос — къде са тези ученици сега?) и „Небесни ягуари“, разказ за ежедневието на пилотите на хеликоптери от „най-добрия американски автор на военноприключенски романи“ (само че по една случайност аз знам, че този роман е писан от наемници в неговата „щабквартира“ — няма да споменавам имена поради опасения от съдебно преследване), и, честно казано, нищо друго съществено.