Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Г-н Мийкс изкриви гномските си черти и измуча единствените членоразделни думи, които беше запомнил:

— Аз знам! Аз знам!

Преди да съм проумял дали Ърни Блексмит ме предупреждава или ме изпитва, през вътрешната врата влезе Вероника с шапка в огненочервено, което разтапяше ледове. Едва се удържах да не се поклоня.

— Добър ден, г-жо Костело.

— Г-н Кавендиш, каква приятна среща. Разхождате се навън в този непоносим студ?

— Разузнава — отговори Ърни — по нареждане на комитета си за планиране на самотно бягство.

— О, след като вече сте посветен в звание Старец, светът не иска да ви приеме обратно.

Вероника се настани на ратанов стол и изискано намести шапката си.

— Ние — под това разбирам всички над шестдесет — със самото си съществуване извършваме две прегрешения. Едното е липса на бързина. Караме твърде бавно, ходим твърде бавно, говорим твърде бавно. Светът е готов да върти сделки с диктатори, перверзници и наркобарони от всякаква величина, но не понася да го бавят. Второто ни прегрешение е, че в очите на всеки човек ние сме мементо мори. Светът може да отрича с блеснали очи неизбежното само ако не сме в полезрението му.

— Родителите на Вероника са излежали доживотните си присъди в средите на интелигенцията — отбеляза Ърни с известна гордост.

Тя топло се усмихна.

— Само погледнете хората, които идват тук в часовете за посещения! Трябва да ги лекуват от преживяния шок. Защо иначе ни повтарят измисленото „Човек е на толкова години, на колкото се чувства“? Наистина, кого се надяват да заблудят? Не нас — себе си!

Ърни заключи:

— Ние, старците, сме съвременните прокажени. Това е истината.

Възразих:

— Аз не съм отхвърлен! Имам си издателство и трябва да се върна на работа, и не очаквам да ми повярвате, но ме държат тук против волята ми.

Ърни и Вероника си размениха погледи на своя таен език.

— Издател ли сте? Или сте били издател, г-н Кавендиш?

— Още съм. Офисът ми е в Хеймаркет.

— Тогава — попита разсъдливо Ърни — какво търсиш тук?

Ето това беше въпросът. Разказах им неправдоподобните си приключения до този момент. Ърни и Вероника слушаха така, както правят разумните, внимателни възрастни. Г-н Мийкс задряма. Стигнах до удара си, когато някакъв крясък отвън ме прекъсна. Предположих, че някой от Неумрелите е получил пристъп, но надзърнах през ключалката и видях, че шофьорът на червения като Юпитер „Рейндж Роувър“ крещи по мобилния си телефон:

— Защо да си правя труда? — лицето му изразяваше отчаяние. — Тя витае в облаците! Мисли си, че сме 1966! Не, не се преструва. Ти ще се изпуснеш ли в гащите за единия майтап? Не, не е. Взе ме за първия си съпруг. Каза, че нямала синове… А ти ми разправяш, че било Едипов комплекс… Да, пак й го обясних. Три пъти… Подробно, да. Ела се пробвай ти, щом мислиш, че можеш по-добре… Е, и нея никога не я било грижа за мен. Само че донеси парфюм… Не, за себе си. Тя смърди… На какво друго да смърди? Грижат се, разбира се, но не могат да насмогнат, то просто… тече през цялото време.

Той се качи в рейнджроувъра си и с ръмжене отпраши по алеята. Хрумна ми да се втурна след него и да се промъкна през портата, преди да се е затворила, но после си спомних на колко години съм. И без това камерата щеше да ме заснеме и Уидърс щеше да ме прибере, преди да съм успял да стопирам някоя кола.

— Синът на г-жа Хочкис — каза Вероника. — Тя беше мила жена, но синът й — о, не. Човек не става собственик на половината закусвални за хамбургери в Лийдс и Шефийлд, като се държи мило. Семейството не е закъсало за пари.

Мини-Денхолм.

— Е, поне я посещава.

— И ето защо — в погледа на старата дама проблесна привлекателно дяволито пламъче. — Когато разбрала за плана му да я изпрати в къща „Аурора“, г-жа Хочкис натъпкала всички семейни бижута до едно в кутия за обувки и я заровила. Сега не може да си спомни къде или може, но не казва.

Ърни раздели между нас последните капки уиски.

— Най-много ме дразни, че този тип си оставя ключовете на таблото. Всеки път. В истинския свят никога няма да направи така. Но ние сме толкова немощни, толкова безобидни, че даже няма нужда да внимава, когато идва тук.

Реших, че няма да е в рамките на добрия тон да питам Ърни как изобщо е забелязал такова нещо. Този човек не е изрекъл и една излишна дума през живота си.

Започнах да ходя в котелното всеки ден. Запасите от уиски бяха непостоянни, но не можеше да се каже същото за компанията. Ролята на г-н Мийкс беше като на черен лабрадор в семейство с дългогодишен брак, в което децата са напуснали семейното гнездо. Ърни го биваше да подхвърля иронични забележки за живота и преживелиците си, както и неща от фолклора на къща „Аурора“, но фактическата му съпруга можеше да разговаря на почти всички теми на света. Вероника имаше богата колекция от снимки с автографи на недотам известни звезди. Беше достатъчно начетена, за да оцени литературното ми остроумие, но не толкова начетена, че да познава източниците ми. Харесвам такива жени. Можех да й кажа неща като „главната разлика между щастието и радостта е, че щастието е твърдо тяло, а радостта — течно“ и спокоен, че тя не познава Дж. Д. Селинджър, да се почувствам остроумен, очарователен и, да, дори млад. Усещах, че Ърни ме гледа как се перча, но какво толкова, мислех си. Няма лошо човек да пофлиртува.