Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Остана’ме на скришно в тия развалини още е’на нощ, докат’ поукрепнат моите мускули и ми позаздравеят раните. Сърцето ми се късаше, че не мо’а да хукна обратно към Долините да се бия или пък да разузна’ам, ’ма Мероним беше видяла коне и стрелци с лъкове на Кона да прииждат към Долините през Кукуйхаеле и ме у’ери, че битката за Деветте долини ня’а се проточи, да, ш’ се свърши за часове, не за дни, не.

Тоя ден беше мрачен и тре’ожен. Мероним ме научи как да използвам онуй спец’ялно пушкало кат’ пищялна кост. Упражня’ахме се на ананаси, после на грамадни репеи, после на жълъди, докат’ не почнах да целя точно. Аз вардех, докат’ Мероним спеше, после тя вардеше, докат’ аз спях. Скоро огънят ни пак ’зе да сгъстя’а сумрачната мъгла, докат’ вечеря’ме с дажбите на Кона от солено овнешко и водорасли, и плодове на лиликои, дет’ растя’а в оная развалина. Сипах овес на коня и го погалих, и го кръстих Уолт, ’щот’ беше грозен кат’ брат’чед ми, после пак ме заболя и се натъжих, и ’зех да се питам кой ли от мойта рода ш’ да е още жив. Пра’о да си кажа, да не знаеш най-лошото е по-лошо, отколкот’ да го знаеш.

Споходи ме е’на бърза мисъл и аз попитах Мероним как тъй е’на Корабна жена язди кон също тъй добре, както ’секи Кона. Тя ми призна, че по’ечето Предвидци не мо’ели да яздят ник’ви животни, ’ма тя живяла с е’но племе, дет’ се наричало Суонеке и живеело далече оттатък Анк’ридж, и мно’о по-далече от Фар Кувър. Суонеке гле’али коне, както ’Ората от Долината гледа’а кози, аха, и децата им мо’ели да яздят, преди да проходят, и тя се била научила, докат’ живеела при тях. Мероним ме научи на мно’о за племената, дет’ бе живяла сред тях, ’ма се’а ня’ам време да ви разпра’ям, не, ста’а късно. Говори’ме за утрешния път до Пръста на Икат, видите ли, единият път беше по острия гребен на Кохала над Деветте долини, пък другият беше първом да сле’ем по река Уайпио долу до гарнизона на Авел и да разузнаем к’вот’ разузнаем. Ний не знае’ме, ръ’йш ли, дъл’ Кона щя’а да колят и да опожаря’ат, пък после да опустошат Долините, както бя’а сторили с Мукини, или възнамерява’а да ги завладеят, да се настанят в наш’те жилища и да ни поробят в наш’те собст’ни земи. Се’а, аз бях се заклел да заведа Мероним до Пръста на Икат здрава и читава, пък разузна’ането за конниците на Кона ’ич не беше безопасно, ’ма Мероним рече, че първом ш’ разузнаем в Долините, и тъй реши’ме по кой път ш’ минем утре.

Мъглата призори беше восъчна и плътна. Не беше ’ич лесно да го прекараме коня през Хребета на Кохала и през гъсталаците до извора на Уайпио, кат’ не знае’ме дали отряд на Кона не ни причаква зад стените от тръстики, дет’ толко’а шумно ги троша’ме. През по’ечето време тря’аше да ’одим пеш и да водим животното, ’ма най-сетне по пладне стигна’ме извора и го върза’ме в е’но голо дере, и се промъкна’ме около миля до жилището на Авел покрай обраслия със смърчове хребет. Мъглата превръщаше ’секи пън в дебнеща стража на Кона, ’ма ’се пак бях бла’одарен на Сонми за прикритието. Стигна’ме до ръба и надникна’ме надолу към гарнизона. Злокобна гледка, да. Са’о портата на Авел стоеше затворена, ръ’йш ли, ’сичките стени и околни постройки бя’а изгорени и съборени. На гредата на портата видя’ме увесен гол мъж, да, за глезените, по обичая на Кона, мо’е да беше Авел, пък мо’е и да не беше, ’ма гарваните вече рове’а из червата му и чифт нахални кучета динго подбира’а падналите парчета.

Се’а, докат’ гле’ахме, се показа стадо от трийсе-четир’се глави поробени ’Ора от Долините, дет’ ги бя’а подкарали към Кукуйхаеле. Тая гледка ш’ я помня, докат’ съм жив, че и по-подир. Някои тегле’а каруци, нато’арени с плячка. Крясъците и нарежданията на Кона кънтя’а, плющя’а камшици. Мъглата беше кат’ блато и не мо’ех различа лицата на моите съплеменници, ’ма мно’о жални бя’а фигурите им, дет’ се тътре’а към Слушанския брод. Призраци. Живи призраци. „Вижте участта на последното цив’лизо’ано племе на Големия остров — мислех си аз, — да, възпитан’ците на наш’то школо и наш’та Иконна ш’ станат роби на нивите и в жилищата, и в оборите, и в леглата, и в ’сичкото на Кона в земите на Подветрената страна.“

К’во мо’ех да напра’я? Да им се нафърля? Къмто двайсе Кона на коне ги подкарва’а към Подветрената страна. Даже с пушкалото на Мероним мо’ех да убия най-мно’о петима от двайсетимата стражи, мо’е и по’ече, ’ко и’ам късмет, ’ма после к’во? Кона щя’а да намушкат с копия и да избият ’сички ’Ора от Долините при първия полъх на съпротива. Не Закри Страхли’еца надви’аше Закри Храбреца, не — Закри Сам’убиеца се сблъска със Закри Оцеля’ащия, и не ме е срам да кажа кой Закри победи. Дадох знак на Мероним да се оттегля’е обратно към коня, макар че от очите ми блика’а сълзи.