Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Най-сетне се унесох в сън и съну’ах момичето от Колеколе, ’ма гърдите и хълбоците му бя’а напра’ени от сняг и камък от лава, и ’га пак се събудих в оная каруца, усетих, че няк’ъв умрял роб под мене изсмуква ’сичката топлина от мойто тяло. Провикнах се: „Ей, Кона, тука и’а умрял и мо’е конят, дет’ тегли каруцата, да ти благодари, ’ко му стане по-леко да влачи“. Е’но момче връз мен изпищя, ’га кочияшът Кона го шибна с камшика, та да го награди за мойта тъй лю’езна загриженос’, сигур’ то ме беше опикало. По птичето чуруликане разбрах, че наближа’а привечер, да, и цял ден са ни карали с каруцата.

Е’ин дълъг сърцетуп по-късно спря’ме и ме свали’а от каруцата, и ме бодна’а с копие. Запищях и се сгърчих, и чух един Кона да вика: „Тоя комай е още жив“; и ме ’дигна’а, и ме подпря’а на е’на скала колкот’ колиба, и подир малко ми махна’а качулката. Седнах и се взрях в печалния сумрак. Ръмеше и се намира’ме на пътя към Уаймеа, и познах точно ’де, да, ръ’йш ли, т’ва беше до пресъхващото езеро, пък тая скала колкот’ колиба, на коят’ ни бя’а подпрели, беше същата оная, дет’ са’о преди е’на луна ний с Мероним срещна’ме стария Янаги.

Се’а видях как Кона изфърли’а трима умрели роби на кучетата динго и гарваните и разбрах от’де ми беше познат онзи глас: видите ли, един от наш’те похитители беше Лъвове, разказвачът, братът на Лиъри. Разказвач и шпионин, ’начи, Стария Джорджи да му прокълне кокалите дано! Сред десетте оцелели ня’аше други ’Ора от Долините освен мене, по’ечето бя’а Хоному и Хауи, тъй ми се видя. Молех се единият от изфърлените трима да не е Кобъри, брат’чед ми. ’Сичките бя’ме млади мъже, да, ’начи бя’а убили по-старите в Хонокаа, тъй си помислих, и Мероним също, ’щот’ знаех, че тя не мо’еше нит’ да оцелее, нит’ да избяга от така’а яростна атака. Един Кона ни наплиска лицата с малко езерна вода, ний отваря’ме усти да уловим ’сяка солена капка, ’ма не стигна’а да ни навлажнят пресъ’налите усти. Вождът нареди на техния коняр да оп’не палатката, пък после заго’ори на треперещите си пленници. „От тая сутрин — рече изрису’аното копеле — вашият жи’от, да, и ваш’те тела принадлежат на Кона и колкот’ по-бърже приемете туй, толко’а по-вероя’но е да оцелеете кат’ роби на истинските насле’ници на Големия остров, пък някой ден — и на цял Ха-Уай.“ Вождът ни рече, че нашият нов жи’от се ръко’оди от нови пра’ила, ’ма за късмет тия пра’ила се уче’а лесно. „Първо пра’ило: робите изпълня’ат к’вот’ им наредят техните господари Кона, бърже и без «’ма ’що». Нарушите ли туй пра’ило, ваш’те господари ш’ ви накажат малко или мно’о, за’иси от волята им, докат’ се научите по-добре да се подчиня’ате. Второ пра’ило: робите не го’орят, освен ’гат’ господарят ги пита. Нарушите ли туй пра’ило, господарят ш’ ви клъцне езика и аз също. Трето пра’ило: не си губете времето да кроите бягства. Та ви продадат идната луна, ш’ ви турят на бузите клеймото на вашия господар. Нивгаш ня’а да мо’ете да минете за чистокръвни Кона, ’щот’ не сте и, чес’но ка’ано, ’сички от Наветрената страна са уродливо родени лайна. Нарушите ли туй пра’ило, кълна се, ’га ви фанат, господарят ш’ ви отреже ръцете и краката, ш’ ви отреже и кура и ш’ ви го натика в устата, и ш’ ви оста’и край пътя му’ите и плъ’овете да пиру’ат с вас. Мо’ете си помислите, че туй ш’ е бърза смърт, ’ма аз съм го пра’ил няколко пъти и ста’а учуд’ащо бавно, по’ярвайте ми.“ Вождът рече, че ’сички добри господари от време на време уби’али някой лош ил’ мързелив роб, та да напомнят на другите к’во ста’а с кръшкачите. Последно попита и’а ли няк’ви оплаквания.

Не, ня’аше оплаквания, не. Ний, мирните ’ора от Наветрената страна, бя’ме съсипани телесно от раните и жаждата, и глада, и съсипани душевно от убийствата, дет’ ги бя’ме видели, и от робското бъдеще, дет’ ни очакваше. Ня’ахме семейства, ня’ахме свобода, нищичко си ня’ахме освен труд и болка, труд и болка, чак докат’ умрем, и ’де ли щя’а се преродят после душите ни? Питах се дъл’ е възможно да срещна Адам, ил’ той вече е умрял, ил’ к’во. Е’но момче Хауи, дет’ мязаше на елф, се разрева, ’ма то беше са’о на девет-десет години, та никой не му изсъска да млъкне, ’същнос’ то ронеше сълзи зарад’ ’сички ни, да. Джонас сигур щя’а да го поробят, и Съси, и Кеткин също, ’ма за туй ми беше мно’о мъчно да мисля, видите ли, и двете бя’а доста ’убави момичета. ’Ма мама вече беше жена на години… К’ва полза от нея за Кона? Не ми се мислеше за жената с точилката в Хонокаа, дет’ ме беше съборила в канавката, ’ма не мо’ех се удържа. Лъвове до’де, рече „Бау!“ на момчето елфче и то се разрева още по-силно, пък Лъвове се разсмя, после ми смъкна Предвидските ботуши. Надяна си ги на краката и ’зе да им се радва. „Ня’а вече Закри Козаря да броди по Мауна Кеа — рече тоя предател, — затуй тия вече ня’а му тря’ат, не.“