Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Нищо не рекох, ’ма на Лъвове не му ’ареса как си мълча и затуй ме зарита по главата и в чатала с моите собст’ни ботуши. Не бях мно’о сигурен, ’ма ми се видя, че той беше втори по старшинс’во след вожда, поне никой не му оспори пра’ото на моите ботуши.

Настъпи нощта и Кона почна’а да пекат пилета на огъня, и ’секи от нас мо’еше си даде душата, та капка от тая пилешка мазнина да му капне на езика. Вече ни ста’аше студено и макар че Кона не иска’а да ни съсипят мно’о, преди да ни закарат на пазара за роби, иска’а да ни държат слаби и немощни, ’щот’ ние бя’ме десет, пък те са’о петима. Отвори’а буренце пиене и пи’а, и още пи’а, и ’зе’а да разкъсват ’убаво миришещите пилета и да пият още. Нещо си зашушука’а, кат’ ни гледа’а, после прати’а един Кона при нас с факла. Той освети ’секи от нас подред, пък съплеменниците му граче’а: „Да!“ или „Не!“. Най-подир той развърза краката на елфчето Хауи и го поведе, кат’ го крепеше, пък то куцукаше към лагерния огън. Там те го стопли’а и му дадо’а пилешко и пиене. Ний, забра’ените роби, вече бя’ме изтощени от глада и болката, и от комарите от пресъхващото езеро, и страшно завижда’ме на туй момче Хауи, докат’ Лъвове не им даде знак с кимане, и те смъкна’а гащите на елфчето и го фана’а, и му пръсна’а халката на туй момче, и му маже’а дупката с мас от тлъста птица, докат’ му се изрежда’а.

Лъвове тамън опъ’аше клетото дете, ’га чух един звук „сссс“ и той се катурна настрани. Останалите четир’ма избухна’а в смях, ръ’йш ли, ’щот’ си помисли’а, че пиячката е ударила Лъвове в главата, ’ма пак се чу „сссскссс“ и две червени петна се появи’а между очите на друг Кона, и той също рухна мъртъв. Един Кона с шлем и наметало излезе на поляната с нещо кат’ пищялна кост в ръце и я насочи към наш’те последни трима похитители. Пак се чу „сссс“ и момчето Кона падна. Се’а вождът грабна копието си и го метна по убиеца с шлема, ’ма той приклекна и се претърколи през поляната, и копието му разкъса наметалото, ’ма не му уцели тялото. Е’но „сссссс“ отвори широка рана напреки на тялото на вожда и той кат’ че ли се пречупи на две пол’вини. В ’сичкия ми потрес се промъкна надежда, ’ма — шляп! — камшикът на последния Кона изплющя около смъртоносната пищялна кост и — хряс! — оръжието бърже скочи от ръцете на спасителя в ръцете на нашия похитител, кат’ с магия. Се’а последният Кона насочи туй оръжие към нашия спасител и се доближи, че да не пропусне целта, и аз видях как ръцете му натисна’а спусъка и — сссссс! Главата на последния Кона вече я ня’аше, пък хлебното дърво зад него лумна в пепеляв пламък и искри, и ’дигна пара в дъжда.

Тялото му остана да стърчи самотно за един сърцетуп, кат’ бебок, дет’ се учи да ’оди, и после… думмм! Той, ръ’йш ли, беше объркал устата на оръжието с гъза му и сам си гръмна гла’ата. Нашият тайнс’вен спасител Кона седна, разтърка си нежно лактите, махна си шлема и се загле’а тъжно в петимата умрели.

„Твърде стара съм за туй“ — рече Мероним мрачно и навъсено.

Развърза’ме другите роби и ги оста’ихме да доядат яденето на Кона — Мероним имаше достатъчно за нас в дисагите на нейния кон, пък освободените от робство клетници има’а нужда от ’сичката помощ, коят’ мо’еха да получат. От петимата умрели си ’зехме са’о моите ботуши, свали’ме ги от краката на Лъвове. „На война — научи ме Мероним — първо мисли за обувките си и чак подир туй мисли за ядене и за ’сичко.“ Подир мно’о дълъг сърцетуп мойта спасителка ми разпра’и ’сичката история в е’на развалина на Древните, дет’ я намери’ме в безпътните гъсталаци от Подветрената страна на Кохала, ’га запали’ме там малък огън.

Туй не е дълга история, не. Мероним не била в склада на ’Ората от Долината, ’га Кона нападнали Хонокаа, не, била се покачила връз градските стени и рису’ала морето, докат’ горяща стрела от арбалет не избила скицника от ръцете й. Върнала се тя в склада на ’Ората от Долината, преди да съборят градската порта, ’ма чичо Пчели й викнал, че ме ня’а, и затуй тя отишла да ме търси, и по’ече не видяла моите роднини. Коня и шлема ’зела от един вожд на Кона, дет’ връхлетял в е’на от уличките и по’ече не излязъл от нея. Преоблечена кат’ Кона, насред бушу’ащото безредие Мероним успяла да се измъкне от окърва’ения и горящ град. Ня’ало битки, не, било по’ече кат’ засада, ръ’йш ли, армията на Сенатора се предала най-бързо от ’сички. Мероним препуснала първо на север към Долините, ’ма Кона се струпвали край Кукуйхаеле, че да нападнат Долините, затуй тя тръгнала към вътрешността по пътя за Уаймеа, ’ма по него и’ало нагъсто стражи и тя не мо’ела да мине за Кона, ’ко я спрат. Тога’а завила на юг — мислела да стигне в Хило и да види дали ’се още е в свободни ръце. ’Ма Сонми я задържала доста’чно, че да съзре каруцата, дет’ изтрополила покрай нея, пък от тая каруца стърчали два крака и тия два крака били обути в ботуши на Предвидците, ’ма тя позна’ала са’о един човек от Наветрената страна, дет’ носел ботуши на Предвидците. Не посмяла са’о че да ми се притече на помощ посред бял ден и по някое време загу’ила от поглед каруцата, ’щот’ заобиколила конен отряд, и ’ко не били пиянските крясъци на Кона, докат’ муше’а момчето Хауи, мо’ело да не ни види в тъмното и да ни отмине. Оф, ’къв риск беше поела да ме спаси! „Що не се скри, та да отървеш твойта кожа?“ — попитах я аз.