Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Тъп въпрос — ми рече изражението й.

Да, ’ма к’во да пра’им? Мислите ми бушува’а наплашени. „Долините са разграбени и опожарени сигур’… Пък ’ко Хило още не е паднало, скоро ш’ падне…“

Мойта приятелка са’о превърза раните и ожулените ми места с бинтове и церове, после поднесе към моите ус’ни чаша и лечебно камъче. „Туй ш’ помогне на съсипаното ти тяло да се съвзе’е, Закри. Се’а млъквай и заспи’ай.“

Мъжко мърморене ме събуди в няк’ъв по’слон на Древните с протекъл покрив, дет’ през дупките на прозорците се провира’а листа. Болеше ме на дес’тина места, ’ма болката не беше остра. Утрото беше свежо и ухаеше кат’ Подветрената страна, ’ма си спомних ужасната нова епоха, дет’ беше надвиснала над Наветрената страна и, оф, наум изстенах, че съм се събудил. Отсреща Мероним прика’аше по нейния оризон с оня строгия Предвидец, дет’ ме беше фанал оня път да ровя из ра’отите на Мероним. Загле’ах се в него и пак се зачудих, ръ’йш ли, в прозорците на оризона цветовете са е’ни по-ярки и плътни. Той скоро ме видя, че ста’ам, и ми махна с глава. Мероним и тя се обърна да ме пита как се чу’ствам.

„По-добре от вчера.“ Приближих се да видя тая спец’ялна Хитрина. Ставите и кокалите ми изскърца’а. Мероним рече, че вече съм го виждал тоя Предвидец, и доба’и, че името му било Дуофизит, и аз рекох, че не съм го забра’ил, ’щот’ беше мно’о страшен. Предвидецът в прозореца ни слушаше и изразът на лицето му, изопнато кат’на скелет, се посмекчи са’о мънинко. „О, как ми се ще да не се среща’ме в таки’а мрачни времена, Закри — рече Дуофизит, — ’ма те моля да преведеш Мероним за последно по пътя до Пръста на Икат. Знайш ли го?“

Да, знаех го, на север от Последната долина оттатък моста Пололу, дълга и’ица земя, обърната на сев’роизток. Дъл’ Корабът щеше да фърли котва при Пръста на Икат, та да ’земе Мероним?

Двамата Предвидци се спогледа’а и след малко Дуофизит заговори. „Жалко, че тря’а ти го кажа, ’ма и ний и’аме да ти съобщим лоши новини за нас. Оризоните на остров Предвидене и на Кораба вече мно’о дни ня’ат ник’ви излъчвания.“

„К’во е туй излъчване?“ — попитах аз.

„Съобщение — рече Мероним, — прозорец, оризоново събрание кат’ нашия сегашен разго’ор с Дуофизит.“

Попитах: „Счупили ли са се оризоните?“

„Мо’е да е мно’о по-лошо — рече мъжът в прозореца, — гле’ай, през после’ните няколко луни е’на чума приближаваше към остров Предвидене откъм Анк’ридж, да, страшна болест, дет’ наш’та Хитрина не мо’е лекува. Са’о един на двеста души от тия, дет’ са се заразили с тая чума, оцеля’а, да. Ний, Предвидците на Ха-Уай, тря’а се’а да действаме сами, ’щот’ Корабът сигур’ ня’адо’де.“

„’Ми Анафи, синът на Мероним?“ Щом видях лицето на Мероним, ми се прищя да си бях пре’апал езика, преди да питам.

„Тря’а живея, без нищо да знам — рече мойта приятелка, толкоз нажалена, че напра’о ми идеше да се разрева. — Не съм първата, дет’ е живяла тъй, ня’а да съм и последната.“

Е, тая мълва събуди в мене надежда, к’ват’ не знаех, че храня. Попитах Дуофизит колко Предвидци и’а в целия Ха-Уай.

„Петима“ — отвърна мъжът.

„Петст’ин?“ — попитах аз.

Дуофизит видя мойто смущение и го разбра. „Не, са’о петима. По един на ’секи голям остров от веригата. ’Сичката истина за нас е проста за обясня’ане и се’а е време да я научиш. Страх ни беше, че тая чума ш’ стигне до Предвидене и ш’ угаси последната ярка светлина на цив’лизац’ята. Търсе’ме добра почва, та да посадим по’ече цив’лизац’я на Ха-Уай, и не щя’ме да ви плашим вас, островитяните, с големи тълпи другоземци.“

„Ето, видиш ли се’а — рече Мероним, — твоите страхове за моите същински цели и за ’сичко не са били съвсем грешни.“

За туй вече въо’ще не ме беше грижа. Рекох, че ’ко Предвидците са кат’ Мероним, ’ми, и пет хиляди щя’а да са добре дошли в Долините.

Дуофизит помръкна — мислеше си колко малко Предвидци мо’е да са оцелели се’а. „Вождът на мойто племе тук, на Мауи, от’дет’ ти го’оря, е дружелю’ен водач, също кат’ твойта Настоятелка. Той нареди два бойни каяка да преплават пролива Мауи и да дойдат при Пръста на Икат вдругиден по пладне.“

Заклех му се, че дотога’а ш’ заведа там Мероним здрава и читава.

„Тога’а ш’ мо’а лично да ти бла’одаря, че си й помогнал.“

Дуофизит доба’и, че в каяците щяло да и’а място, ’ко искам да избягам от Големия остров ведно с нея.

Туй определи мойто решение. „Бла’одаря — рекох аз на тоя закъсал Предвидец, — ’ма тря’а да остана и да си намеря семейството.“