Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Ей, дребосък, я ми подай е’но печено таро. Кат’ си спомня за туй отчаяние, се чу’ствам празен отвътре.

Се’а, докат’ отстъпва’ме към пасищата на Кохала, мъглата остана под нас, пък на юг от оня облачен океан се издигна Мауна Кеа, толко’а ясна и близка, че ’се е’но мо’еше да плюнеш връз нея, и аз тъй и напра’их, изплюх се със ’сичка сила. Душата ми мо’е да е пълна с камъни и късметът ми мо’е да е скапан, ’ма още ме би’а да проклинам. Над ’сяка от Деветте Надиплени долини се гърче’а черни кобри дим и ’секи лешояд на Големия остров, бягащ или фъркат, кат’ че ли мляскаше и пиру’аше в наш’те Долини оная сутрин. Горе из пасищата намери’ме пръснати кози, някои — мои, други — от Кайма, ’ма не видя’ме ни един козар, не. Издоих няколко и пи’ме от козето мляко на последния свободен Чо’ек от Долината. През прохода Верт’бри слязо’ме към Скалата на Палеца, дет’ Мероним нарису’а картата си преди пет луни, по обраслата с пирен земя, дет’ галеше гърба на Роузис под мене преди шес’ луни. Слънцето изпари мъглата и росата и през оная ми ти тънинко изплетена дъга видях, че школото е разрушено, да, се’а от него беше останала са’о черна черупка, последните книги и последният часовник. Потегли’ме надолу към потока Елепайо, дет’ аз слязох от коня, пък Мероним си сложи шлема и ми овърза ’лабаво ръцете, та ’ко ни забележат, да изглежда, ’се е’но тя е поробила беглец, и туй мо’еше да ни спечели един съдбоносен сърцетуп. Тъй слязо’ме надолу до жилището на Клуни, дет’ беше най-горното в дерето. Мероним сле’е от коня и стисна здра’о пушкалото, докат’ се промъква’ме между сградите безшумно кат’ мишки, ’ма сърцето ми не беше ’ич безшумно, не. Там и’аше следи от голям бой и вещите бя’а потрошени и разфърляни, ’ма трупове не лежа’а наоколо, не. Взе’ме пресни припаси за пре’стоящото пътуване, знаех, че Клуни ня’а възрази. На излизане от портата на Клуни видях няк’ъв кокос, набучен на изцапан прът, и около него бръмча’а му’и, и туй не беше ’ич нормално, затуй се вгледа’ме по-внимателно и не беше кокос, не, ’ми беше главата на Мака Клуни, да, и лулата още му стърчеше от устата.

Таки’а варварски непрокопсаници са тия изрису’ани Кона, братлета. Фанеш ли вяра на някой от тях, мъртъв си, чес’на дума. Зарад’ главата на Мака кипях от ярост, докат’ продължа’ахме да се спускаме ’се надолу къмто жилището на Бейли.

Посред долината стоеше ведро с пресечено козе мляко и не можах се удържа, предста’их си как повличат Съси от туй съборено столче за доене и к’во са й сторили на клетата ми сладка, мила сес’ричка! Копита бя’а изпотъпкали пръстта в двора. ’Сичките кози бя’а пропъдени, кокошките — отмъкнати. Толко’а тихо. Ни стан тракаше, ни Кеткин пееше, ни Джонас нещо пра’еше. Са’о потокът и няк’ъв смеещ се дрозд на стрехата, и туйто. Ня’аше ужасна гледка на портата, поне за туй бях бла’одарен на Сонми. Вътре яйца и кайсии се бя’а разсипали от преобърнатата маса. Пред ’сяка стая замирах от ужас к’во ш’ заваря там, ’ма не, по милостта на Сонми семейството ми кат’ че ли още не беше избито…

Разкъсва’а ме чу’ство за вина и скръб.

Чу’ство за вина, ’щото аз ’се оцеля’ах и успя’ах да избягам, макар че душата ми беше мръсна и пълна с камъни. Скръб, ’щот’ руините на разбития ми досе’ашен живот бя’а пръснати тук, там и на’сякъде. Играчките на Джонас, дет’ тате ги беше измайсторил преди години. Изтъканите от мама платна, дет’ вися’а по вратите и ги люшкаше после’ното тихо дишане на лятото. Във възду’а висеше мирис на изгорена риба и на блажена трева. Домашното на Кеткин, ’се още там, на масата, дет’ го беше писала. Не знаех к’во да мисля, да кажа или к’во. „К’во да пра’я? — питах аз мойта приятелка и същото се питах сам. — К’во да пра’я?“

Мероним седна на е’ин дървен сандък, дет’ Джонас го беше майсторил и мама викаше, че бил първата му ра’ота на майстор. „Скръбен и мрачен избор ти предстои, Закри — рече Мероним. — Да останеш в Долините, докат’ те поробят. Да избягаш в Хило и да останеш, докат’ Кона го нападнат и те убият или те поробят. Да зажи’ееш в затънтената пустош кат’ отшелник бандит, докат’ те фанат. Да препла’аш пролива до Мауи с мен и сигур’ нивгаш да н’ се върнеш по’ече на Големия остров.“ Да, туй ми бя’а ’сичките възможности, тъй си беше, ’ма не мо’ех да избера ни е’на, знаех са’о, че не ща да бягам от Големия остров, без да съм отмъстил за к’вот’ е станало тука.

„Тука не е най-безопасното място да седиш и мислиш, Закри“ — рече Мероним толко’а нежно, че най-сетне сълзите ми рукна’а.