Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Знаех е’на скришна пещера край водопада Маука и точно там заведох Мероним да прекара последната си нощ на Големия остров, ’ко ’сичко минеше, както беше замислено. Надя’ах се Уолт или Кобъри, или някой друг козар да е избягал и да се е скрил там, ’ма не, празна беше пещерата, и’аше са’о од’яла, дет’ козарите държа’а там за преспиване. Пасатът почваше да се вихри и ме беше страх за тия с каяците, дет’ щя’а да тръгнат от Мауи призори, ’ма не беше толко’а студено и затуй не риску’ах да запаля огън, не и толко’а близо до врага, не. Промих си раните във вира, пък Мероним се изкъпа и ’апна’ме от яденето, дет’ го ’зех от Клуни, и един голям самун хляб, дет’ бях ’зел от собст’ното си жилище, ’га се върнах за иконите.

Докат’ ядя’ме, не мо’ех се спра да си спомням и да разпра’ям, не, за семейството ми и за тате, че и за Адам, сякаш ’ко живее’а в думите, не мое’а да умрат в плът. Знаех си, че страшно ш’ ми е мъчно за Мероним, кат’ си тръгне, ръ’йш ли, вече ня’ах ни един брат на Големия остров, дет’ да не е вече поробен. Госпожа Луна изгря и заоглежда моите опустошени и ’убави долини с жални сребърни очи, и кучетата динго заоплаква’а умрелите. Зачудих се къде ли ш’ се преродят се’а душите на моите съплеменници, ’га жените от Долината ня’аше ги родят тия бебоци тука. Прищя ми се Настоятелката да е тука, че да ми обясни, ’щот’ аз не мо’ех да кажа, нит’ пък Мероним мо’еше. „Ний, Предвидците — рече тя подир малко, — вярваме, че кат’ умреш, умираш и ня’а връщане назад.“

„’Ми душата ти?“ — попитах аз.

„Предвидците не вярват в съществу’ането на душите.“

„’Ма не е ли ужасно студена смъртта, ’ко после ня’а нищо?“

„Да — тя кат’ че ли се засмя, ’ма нерадостно, не, — наш’та истина е ужасно студена.“

И са’о тога’а ми дожаля за нея. Душите прекося’ат небесата на времето, разпра’яше Настоятелката, тъй както облаците прекося’ат небесата на света. Сонми е изтокът и западът, Сонми е картата и краищата на картата, и онуй отвъд краищата. Звездите изгря’а и аз застъпих пръв на стража, ’ма знаех, че Мероним не спи, не, тя мислеше и се мяташе под од’ялото, докат’ се отказа и седна до мене, и се загле’а в огрения от луната водопад. Мене ме жиле’а рояци въпроси. Тая вечер огньовете и на ’Ората от Долините, и на Предвидците са угасени, рекох аз, туй не доказва ли, че диваците са по-силни от цив’лизо’аните ’ора?

„Не диваците са по-силни от цив’лизо’аните — отвърна Мероним, — ’ми големите числа са по-силни от малките. Хитрината ни да’аше предимство мно’о години, също кат’ мойто пушкало, дет’ ми даде предимство край Пресъхващото езеро, ’ма достатъчният брой ръце и умове е’ин ден ш’ сведат туй предимство до нула.“

Значи е по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?

„К’ви са голите значения зад тия две думи?“

Диваците ня’ат закони, рекох, ’ма цив’лизо’аните и’ат закони.

„По-дълбоко е от туй. Дивакът си задоволя’а нуждите веднага. Гладен ли е, яде. Сърдит ли е, бие се. Надърви ли се, опра’я жена. Волята му е не’ов господар и ’ко волята му нареди: «Убий», той ш’ убие. Кат’ хищните зверове.“

Да, таки’а са Кона.

„Се’а, и цив’лизо’аният и’а същите нужди, ’ма вижда по-надалеч. Ш’ изяде се’а пол’вината си ’рана, да, ’ма другата пол’вина ш’ засее, че да не е гладен утре. Ядоса ли се, ш’ спре и ш’ се замисли ’що е тъй, та следващият път да н’ се ядоса. Надърви ли се, е, той и’а сестрички и щерки, и тях тря’а ги уважа’ат, затуй и той ш’ уважа’а сестричките и щерките на своите братя. Волята му е не’ов роб и ’ко волята му нареди нещо, той ш’ й рече: «Не!»; и ня’а да й се подчини, не.“

’Начи, попитах пак аз, по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?

„Слушай, диваците и цив’лизо’аните не се разделят по племена или по вяра, или от планински хребети, не, ’секи човек е и двете, да. Древните са притежа’али Хитрината на богове, ’ма и диващината на чакали, и тъкмо туй е предизвикало Падението. Някои диваци, дет’ ги позна’ам, и’ат прекрасни цив’лизо’ани сърца, дет’ тупкат в гърдите им. Мо’е и някои Кона да и’ат. Не са доста’чно, че да властват над цялото племе, ’ма един ден кой знае? Един ден.“

„Един ден“ — туй беше са’о капка надежда за нас.

„Да, ’ма капката камъка пробива“ — помня, че отвърна Мероним.

Когат’ мойта приятелка най-сетне заспа, Госпожа Луна освети чудно, странно рождено петно точно под рамото й. Беше нещо кат’ отпечатък от мъничка ръка, да, главица с шес’ ивички, що тръгва’а от нея, и се откроя’аше бледо върху тъмната й кожа, и аз се зачудих ’що ли не съм го виждал преди. Покрих го с од’ялото, та тя да не настине.