Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Се’а препуска’ме в галоп по пътя Пололу, по земя, цялата в бабуни и корени, по-бързо от ’лъзгане с дъска вътре в огромна вълна, и беше също толко’а трудно да пазим равно’есие, и аз нищо не мо’ех да напра’я, че да спра тая агония, освен да стискам още по-силно и по-силно кръста на Мероним и да се мъча да се държа на коня, кат’ се подпирам с десния крак, инак щях да отфърча, да, и ня’аше да и’а време пак да го яхна, преди Кона и техните проби’ащи кокалите арбалети да ни стигнат.

Пътят минаваше през тунел от дървета, дет’ клоните им ни деря’а по теметата, към моста на Древните над устието на река Пололу, пък туй означа’аше северната граница на Долината. Та ни оста’аха са’о няколко крачки до тоя мост, слънцето изгря иззад облаците и аз погледнах напред, и изтърканите му дъски запламтя’а ярко в злато, пък ръждясалите му подпори бя’а кат’ обагрени в бронз. Болката ми събуди е’ин спомен, да, мойто трето предсказание: „Гори ли бронз, не мина’ай по моста“. Не мо’ех да го обясня на Мероним на гърба на галопиращ кон, затуй просто й креснах в ухото: „Ранен съм!“

Тя спря коня на метър от моста. „Къде?“

„В левия прасец“ — рекох й аз.

Мероним се огле’а назад мно’о разтре’ожена. Още не се вижда’а ник’ви признаци от наш’те преследвачи, затуй тя скочи на земята и огле’а болното място. Докосна ми раната и аз напра’о изстенах. „Засе’а острието затъква раната, да, тря’а първо да стигнем дружелюбна земя и тога’а аз ш’…“

Откъмто пътя Пололу се разнесе тропот на отмъстителни копита.

Тога’а аз й рекох, че не мо’ем да минем по тоя мост. „К’во? — тя се извъртя да ме погледне в очите. — Закри, искаш да ка’еш, че мостът не е безопасен?“

Се’а, доколкот’ знаех, мостът си беше доста’чно здрав, ръ’йш ли, аз често водех Джонас кат’ по-малък на север да с’бираме яйца на чайки, пък МакОлиф от жилището на Последната пъстърва мина’аше по него почти ’сяка луна с ръчната си количка, Та ’одеше на лов за тюлени, ’ма съновиденията в Иконната не лъже’а, не, нивгаш, и Настоятелката ме беше накарала да запомня моите предсказания за е’ин спец’ялен ден, и тоя спец’ялен ден беше днешният.

Страхът напра’и Мероним жлъчна, ръ’йш ли, тя беше просто чо’ек кат’ вас и мене. Дъл’ Сонми е знаела, че по петите ш’ ни гони разярена шайка Кона?

Река Пололу се разтича широко в устието си, обясних й аз, и затуй нит’ е страшно дълбока, нит’ течението й е толкоз силно. Пътят преди моста се раздвоя’аше точно на мястото, дет’ се намира’аме ние, да, и надолу са’о на е’на ръка разстояние беше мястото, дет’ мо’ехме да преминем реката през брод. Копитата барабаня’а ’се по-близо и по-близо, и скоро Кона щя’а да ни видят.

Е, Мероним повярва на моите налуднича’и настоявания, не ’нам ’що, ’ма повярва, и скоро блестящата студена Пололу изстудя’аше раната ми до вкочаняване, ’ма конят страшно се ’лъзгаше по туй обсипано с камъчета речно дъно. „Тъгъдък-тъгъдък“ — трима Кона се изкачи’а в галоп на моста и ни видя’а, и въздухът около нас затрептя, разпорен от е’на стрела, втора, третата падна във водата и ни опръска. Още трима Кона настигна’а първите трима и не спря’а да стрелят, не, те тъгъдъка’а през моста Пололу да ни отрежат пътя на другия бряг. Отчаях се, проклех се: „Да, ш’ ни застрелят се’а кат’ тлъсти птици и туйто“ — мислех си аз.

Се’а, нали знаете как ста’а, ’га сечеш дърва за огрев? Как скърцат подир последния удар, как пищят разкъсан’те влакна и как протяжно стене стволът, докат’ пада? Туй чух и аз. Видите ли, един-двама ’Ора от Долината да минат кротко с ръчна количка, туй е е’но, ’ма галопиращ кон е друго, пък шес’-седем-осем коня на Кона, дет’ препускат в галоп и са облечени с брони, туй до’де твърде мно’о. Мостът рухна, кат’ да беше напра’ ен от плюнки и слама, да, подпорите се прекърши’а, дъските се разцепи’а, изтърканите въжета с дрънчене се изпокъса’а.

’Ич не беше ниско, не. Той, мостът над Пололу, беше висок петнайсет човешки боя, че и по’ече. Конете рухна’а, преобърна’а се с коремите нагоре с ездачите, заклещени в стремената, и ’сичко, пък както казах вече, река Пололу тука не беше безопасен дълбок вир, дет’ да ги фане и да ги изтласка нагоре, не, реката тука беше пълна с грамадни скали, и плоски, и остри, и те тежко рани’а падащите, мно’о тежко.

Ни един Кона не стана, не, са’о два-три клети коня лежа’а и рита’а, и се гърче’а, ’ма се’а не беше време да се церят животни, не.

Е, мойта история е вече към края си. Мероним и аз премина’ме през реката на другия бряг и аз се помолих бла’одарно на Сонми, че и тоя път ми спаси кожата, макар вече да ня’аше цив’лизац’я в Долините за спася’ане. Сигур’ останалата част от отряда на Кона и’аше твърде мно’о работа покрай своите смъртници и удавници, че да препусне по следите ни, да. Премина’ме през Самотните дюни и най-сетне стигна’ме до Пръста на Иката без злополуки. Ник’ви каяци не ни чака’а още, ’ма сля’охме на земята и Мероним приложи свойта Хитрина връз моя осакатен от арбалетна стрела прасец. Тя извади стрелата, болката се устреми нагоре по цялото ми тяло и напра’о ми притъпи сетивата, та, пра’о да си кажа, не видях как пристигна’а каяците на Мауи с Дуофизит на единия. Се’а приятелката ми тря’аше да напра’и избор, ръ’йш ли, да ме качи ли на оня каяк или да ме оста’и на Големия остров неспосо’ен ни да ’одя, ни нищо, и то на един фърлей място от земите на Кона. Е, ей ме мене тука, редя ви тия истории, та сещате се к’во реши Мероним, и понявгаш съжаля’ам за избора й, да, пък понявгаш не. Песента на гребците от мойто ново племе ме събуди на пол’вината път през пролива. Мероним ми сменяше окърва’ените превръзки, беше използвала няк’во Хитро лекарство да притъпи болката тъй, че едва се усещаше.