Дейвид Мичъл - Облакът атлас

През счупените прозорци нахлуха дъжд и вятър. Г-н Чан караше по тясна алея за боклук и откъртваше улуците, докато излезе на околовръстния път. Пред нас бяха червено-сините светлини на портата на университета. Надвиснало над нас аеро скубеше върховете на дърветата, повелителни високоговорители издаваха нечленоразделни заповеди за тези, които познаваха… кого? Г-н Чан ни предупреди да се приготвим, загаси двигателя и свърна от пътя. Фордът подскочи, главата ми се удари в покрива му, Хе-Чжу успя някак да ме напъха под себе си. Фордът набра скорост, натежа и увисна в безтегловност.

Помня падането: то събуди по-ранен спомен за тъмнина, инерция, гравитация, за това как съм била затворена в друг форд. Не можех да открия източника му сред другите си спомени.

Чух сцепване на бамбук, огъване на метал, ребрата ми се удариха в пода. Хаос и шум се сляха в едно.

Фордът издъхна. Чух песни на насекоми и шумолене на дъжд върху листа, после припрян шепот. Лежах смазана под Хе-Чжу, който се размърда и изстена. Светлина от фенерче проряза очите ми, собственикът му попита дали някой от нас е дошъл в съзнание. Чух как г-н Чан помоли да отворят вратата.

Скоро нечии ръце измъкнаха Хе-Чжу, мен и г-н Чан от потрошения форд: аз бях насинена, но нямах нищо счупено. Тялото на Ши-Ли оставиха непокътнато. Разтревожени лица, решителни лица, лица, лишени от сън: членове на Съюза. Спуснаха ме в един отвор. Ръцете ми напипаха някакви стъпенки, коленете ми застъргаха по стените на къс тунел. Още ръце ме поеха и изнесоха в нещо, което по-късно различих като работилница на механик. Настаниха ме в модерен чиновнически двуместен форд. Издаваха заповеди, разпращаха съобщения. Вратата на шофьора се отвори, във форда се пъхна Хе-Чжу Им и запали двигателя. Вратите на гаража рязко се отвориха.

Поехме по крайградски странични улички, докато излязохме на задръстена пътна артерия. Фордовете около нас возеха самотни пътници, двойки, излезли на среща, малобройни семейства, едни кротки, други буйни. Забелязах, че г-н Чан отново е изчезнал, без да се сбогува. Когато Хе-Чжу най-сетне заговори, гласът му прозвуча решително. Каза, че ако някога го одраска дум-дум, трябва да го евтаназирам също толкова бързо, колкото той е евтаназирал Ши-Ли. Не знаех какво да отговоря.

Членът на Съюза ме помоли за още малко търпение, като каза, че ако ни заловят сега, колкото по-малко знам, толкова по-добре. Добави, че ни предстои тежка нощ. Първо щяхме да отидем в Хуамдонгил. Били ли сте някога в тази зона, Архиварю?

Не. Ще ме изгонят от министерството, ако Окото дори веднъж ме засече в този бордей за недочовеци. Какво открихте там?

Хуамдонгил е отблъскващ лабиринт от схлупени и разкривени съборетини, нощни приюти, заложни къщи, барове за дрога и кошери за утеха, които принадлежат към по-изостанал свят. Хе-Чжу остави форда в една гаражна клетка и ме предупреди да не си свалям качулката и да крия очите си, тъй като откраднатите фабрикатки свършват в кварталните бардаци, след като ги подложат на нескопосни операции, за да станат годни за служба.

Криволичещите алеи и тунели воняха на канализация. Пред вратите седяха чистокръвни с кожа, възпалена от продължително излагане на горещия градски дъжд. Деца пиеха вода от локвите. Попитах кой живее тук и Хе-Чжу ми каза, че болниците изцеждат Душите на имигрантите с енцефалит или оловно отравяне, докато накрая им останат долари, колкото да платят за евтаназираща инжекция — или за пътуване до Хуамдонгил.

Не можех да разбера защо имигрантите бягат от Производствените зони, за да ги застигне такава съдба. Хе-Чжу ми изреди маларията, наводненията, сушата, изродените земеделски геноми, паразитите, разрастването на опустошените земи и простото желание да подобрят живота на децата си. Корпокрацията „Татко Сон“, увери ме той, е хуманен работодател в сравнение с фабриките, от които са избягали голяма част от тези имигранти. Трафикантите им обещават дъжд от долари в Дванайсетте агломерации — имигрантите искат да вярват в това и научават истината едва след като са станали недочовеци. Трафикантите действат само еднопосочно. Хе-Чжу ме дръпна настрана от един мяукащ двуглав плъх и ме предупреди, че те хапят.

Попитах как Градският управителен съвет търпи тази мизерия.

Моят водач обясни, че на Хуамдонгил се гледа като на химическа тоалетна, където нежеланите човешки отпадъци на града се разлагат дискретно, но недотам невидимо. Бордеите за недочовеци мотивират потребителите от нисшите класи, като им показват каква е съдбата на онези, които не харчат и не работят като примерни граждани. Предприемачите се възползват от законовия вакуум, за да изграждат омерзителни зони за удоволствия в бедните квартали, така Хуамдонгил съумява да плаща данъците и рушветите си на висшата класа. Веднъж в десетдневката „МедиКорп“ отваря клиника за умиращи недочовеци, където те разменят здрави телесни части срещу евтаназия; „ОрганиКорп“ е сключила изгоден договор с агломерацията и изпраща всеки ден взвод от имунизирани по геном фабрикати, подобни на аварийниците, да събират труповете, преди да се завъдят мухи. После Хе-Чжу ми каза да мълча — бяхме стигнали крайната си цел.