Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Хе-Чжу допълни шифъра:

— Пътуваш ли достатъчно надалеч, срещаш себе си.

Мадам Овидий отвори вратата, но презрението й не беше изчезнало.

— Кой може да спори с лейди Хим-Йон?

Тя ни каза да я последваме без излишно бавене. Интериорът от преградени със завеси коридори беше замислен с идеята за максимална дискретност. Соларите бяха тъмни, заглушители поглъщаха гласовете и стъпките. След минута вървене по лъкатушещи коридори мадам Овидий щракна с пръсти и към нас се присъедини мълчалив асистент. Отвори се врата, която разкри по-ярко осветено студио, и гласовете ни се върнаха. В стерилния солар блестяха инструментите, необходими за работата на лицеформиста. Мадам Овидий ме помоли да сваля качулката си. Тя не изрази учудване от сервитьорските ми черти. Не вярвам, че изобщо някога беше стъпвала в „Татко Сон“. Попита с колко време разполагаме за операцията.

Когато Хе-Чжу отговори, че се налага да тръгнем след деветдесет минути, мадам Овидий загуби леденото си самообладание:

— Защо сте си направили труда да идвате при човек на изкуството? — попита тя. — Защо сами не свършите тази работа с дъвка и червило? Да не би лейди Хим-Йон да взема Тигровата лилия за евтино цвете на витрина с кодаци „преди и след“?

Хе-Чжу побърза да обясни, че не очаква пълно преобразяване — само козметични адаптации за залъгване на Око или на случаен поглед. Той призна, че деветдесет минути са абсурдно кратко време и тъкмо затова лейди Хим-Йон се нуждае от най-добрата сред най-добрите.

Гордата лицеформистка прозря ласкателството му, но не беше имунизирана срещу него.

— Никой — похвали се тя — не вижда скритото в лицето лице така, както аз го виждам.

Мадам Овидий погледна под ъгъл челюстта ми и каза, че може да промени кожата, цвета й, косата, клепачите и веждите. Може да оцвети ирисите ми в цвят, присъщ на чистокръвните. Може да ми направи трапчинки и да промени издайническите ми фабрикатски скули. Каза, че ще използваме най-пълноценно оставащите ни осемдесет и девет минути.

Какво е станало с творението на Мадам Овидий? Вие ми изглеждате като Сонми, току-що излязла от утробния контейнер.

Единодушието промени лицето ми за появите ми в съда в пиковите часове. Актрисата в главната роля трябва да изглежда така, както ролята го изисква. Но когато излязох от Тигровата лилия с пламнало от болка лице, дори Провидецът Ри не би могъл да ме познае. Млечнобелите ми ириси бяха оцветени в лешников цвят, очите ми бяха издължени, фоликулите на косите ми — черни като абанос. Ако сте любопитен, Архиварю, можете да прегледате кодаците, направени по време на ареста ми.

До ескалатора чакаше златно момче с червен балон. Последвахме го на двайсет крачки разстояние до оживен паркинг за фордове под пасажа. То изчезна, но видяхме балона окачен на чистачката на един джип. Поехме по Автострада Едно към Първа Източна порта.

Първа Източна порта? Водачът на Съюза — Апис — ви е наредил да излезете през Първа Западна порта.

Към своите заповеди водачът добави „добре да размисли над това, което му е казано“. Тази криптограма означаваше: „Изпълнете заповедите на обратно“. Запад означаваше изток, север означаваше юг, „да продължи с конвой“ — „да продължи сам“.

Тази криптограма ми се струва опасно проста.

Педантичните умове често пропускат простите неща. Докато се носехме по автострадата, аз попитах спътника си дали „Хе-Чжу Им“ е истинското му име. Членът на Съюза отговори, че хората с неговото призвание нямат истински имена. Пътят към изхода завиваше надолу към пункта за таксуване. Намалихме скоростта и запълзяхме с опашката. На изхода всеки шофьор подаваше ръка през прозореца на форда, за да покаже на Окото Душата си. Принудители спираха случайни фордове за разпит.

— Приблизително един на трийсет — измърмори Хе-Чжу, — доста благоприятен процент.

Дойде нашият ред за скенера. Хе-Чжу сложи показалеца си и звънна аларма.

Бариерата падна.

Членът на Съюза ми изсъска: усмихвай се, дръж се глупаво.

Един принудител се приближи и вдигна палец:

— Излез.

Хе-Чжу се подчини с хлапашка усмивка.

Принудителят го попита как се казва и закъде пътува.

Изпълнението на спътника ми беше майсторско.

— О, ами Ок-Кюн Пьо. Офицер, ние, ъъъ, отиваме в един мотел в съседния град.

Хе-Чжу се огледа и направи жест с ръка, чието нецензурно значение знаех от Бум-Сук и Фан. После се заприказва как отишъл да вади разрешение за котката на майка си, но принудителят набързо го прекъсна. Попита колко далеч е този мотел — не знаем ли, че вече минава двайсет и третият час?