Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Щом яхнах коня да си ’одя от дерето, аз си спомних за иконите на мойто семейство в наш’то светилище. Се’а, ’ко ги оста’ех там полека-лека да ги нацепят на дърва, ня’аше да остане нищо, дет’ да докаже, че родът от жилището на Бейли нявга е съществувал. Затуй се втурнах сам обратно да ги ’зема. Докат’ се връщах по коридора, чух как грънци падат от полиците в килера. Замръзнах на място.

Бавно се извърнах и погледнах.

Е’ин тлъст плъх се раз’ождаше там, гле’аше ме злобно и си мърдаше мустакатата муцуна. „Бас държа, че съжаля’аш, дет’ не отряза онуй въже на мойта ограда, а, Закри? Мо’еше да избегнеш ’сичките тия скърби и неволи.“

’Ич не го и слушах тоя лъжец на лъжците. Кона и без туй щя’а нападнат, да, туй ня’аше нищо общо с онуй, дет’ се бях опълчил на дяволското копеле. Грабнах е’но гърне да замеря с него Стария Джорджи, ’ма ’га се прицелих, тлъстият плъх изчезна, да, и откъм празната стая вля’о от мене се чу тиха въздишка от леглото, дет’ преди не бях погледнал. Тря’аше да хукна начаса кат’ заек, да, знаех си, ’ма не побягнах, влязох на пръсти и видях страж на Кона, излегнал се в меко гнездо от од’яла, омаян дълбоко от блажената трева от Мормонската долина. Видите ли, той бил толко’а сигурен, че ний, ’Ората от Долината, сме ’сичките изпотрепани и поробени, че се беше омаял, докат’ стоеше на пост.

Туй беше ’начи страшният враг. Сигур’ беше на деветнайсе-двайсе. Е’на вена туптеше на адамо’ата му ябълка, оста’ена да се белее между два татуирани гущера. „Ти ме намери, да, да’ай, прережи ме — шепнеше туй гърло. — Заколи ме.“

Второто ми предсказание сигур’ си го спомняте, да, и аз тъй си го спомних. „Кат’ спи врагът, не му режи гърлото.“ Туй беше сърцетупът на второто предсказание, то се знае. Заповядах аз на свойта ръка да го стори, ’ма тя, незнайно как, беше ’се е’но заключена и приклещена. Доста’чно пъти се бях бил, че кой не е? ’Ма нивгаш досе’а никого не бях убивал. Видите ли, убийството беше забранено от закона на ’Ората от Долината, да, ’ко откраднеш чужд живот, никой вече ня’а разменя нищо с тебе, нит’ ш’ се вижда с тебе, нит’ нищо, ’щот’ душата ти е толко’а отровена, че мо’е си заразен. Как да е, стоях аз там до мойто собст’но легло и ножът ми беше на педя от онуй ми ти меко бяло гърло.

Смеещият се дрозд бърбореше бързо и шумно. То птичето чуруликане мяза на точене на ножове, там и тога’а го осъзнах за пръв път. Разбрах ’що не би’а да убивам тоя Кона. Туй ня’аше да върне Долините на наш’те ’ора. То щеше са’о да напълни с камъни проклетата ми душа. ’Ко в тоя живот се бях преродил кат’ Кона, то туй мо’еше да съм аз и щях да убия себе си. ’Ко Адам е бил, да речем, осино’ен и възпитан кат’ Кона, щях да убия брат си. Стария Джорджи искаше да го убия. Не бя’а ли туй доста’чни причини да го оста’я на мира и безшумно да се измъкна?

„Не“ — отвърнах аз на моя враг и прокарах мойто острие по гърлото му. Вълшебна рубинена течност бликна и шурна, и се запени връз вълната, и покапа по каменния под. Избърсах си острието в ризата на мъртвеца. Знаех си, че лека-полека ш’ си платя за туй, ’ма както вече ви рекох преди време, в нашия негоден свят не ’секи път мо’еш да постъпваш пра’илно.

На излизане се блъснах във втурналата се вътре Мероним. „Кона!“ — изсъска тя. Ня’аше време да обясня’ам к’во съм сторил там вътре и ’що. Бърже натиках наш’те семейни икони в дисагите и тя ме вдигна на коня. По пътя откъм жилището на леля Пчели се задава’а с тропот трима-четир’ма конници. Оф, за последен път изскочи’ме от жилището на Бейли тъй, сякаш Стария Джорджи ни ’апеше по задниците. Чух отзад мъжки гласове и се огле’ах, и даже видях как им лъщят доспехите в смокино’ите градини, ’ма по милостта на Сонми те не ни видя’а как изчезваме. Един сърцетуп по-късно пронизителен тръбен звук от рако’ина отекна из Долината, да, три пъти гръмна, и разбрах, че Кона тря’а са намерили заклания от мене страж и се’а тръбят тревога — не ’сички ’Ора от Долините са били поробени или изклани. Разбрах аз, че ш’ си платя, задет’ не съм се подчинил на второто предсказание, и то по-скоро, отколкот’ разчитах, да, че и Мероним.

’Ма късметът ни още не беше пове’нал. Други раковини отвърна’а на първата, да, ’ма те бя’а долу в дерето, и ний препусна’ме в галоп уплашени през прохода Верт’бри, ’ма там не ни чакаше засада. На косъм се измъкна’ме, да, още един сърцетуп да се бя’ме задържали в мойто жилище, и ездачите Кона щя’а да ни видят и погнат. Кат’ избягва’ме откритото било на Хребета Кохала и пасищата, ний заобиколи’ме през гората за прикритие и чак тогаз признах аз на Мероним к’во бях сторил на оня спящ страж. Не знам ’що така, ’ма тайните просто те карат да гниеш отвътре кат’ зъб, ’ко не ги изплюеш. Тя са’о ме изслуша, да, и в нищо не ме упрекна.