Дейвид Мичъл - Облакът атлас

„Настоятелката е съвсем права“ — рече Мероним.

„Тогаз ’начи истинската истина е по-различна от привидната истина?“ — попитах аз.

„Да, обикно’ено е тъй — помня, че каза Мероним — и затуй истинската истина е по-ценна и по-рядка даже от диамантите.“ Лека-полека сънят я обори, ’ма моите мисли ме държа’а буден чак докат’ е’на мълчалива жена дойде и седна край огъня, и ’зе тихо да кашля и трепери. ’Ко съдех по нейната огърлица от раковини каури, тя беше рибарка от Хоному, и ’ко беше жива, щеше да е мно’о сочна, ня’а спор. Жената разпери пръсти и ги пъхна в огъня, и те се превърна’а в най-’убавите бронзови и рубинени листенца, ’ма тя са’о въздъхна, по-самотно от птица в клетка, спусната в кладенец, ръ’йш ли, пламъците въо’ще не мо’еха да я сгреят. В очните орбити и’аше парченца чакъл вместо очи и аз се зачудих дъл’ не изкачва Мауна Кеа, че да даде на Стария Джорджи най-сетне да й приспи душата с каменен сън. Мъртвите ’ора чу’ат мислите на живите и тая удавница рибарка ме погледна с чакълчетата си и кимна: „Да“; и извади лула за утеха, ’ма аз ’ич не й поисках да си дръпна. Подир мно’о време аз се събудих, огънят беше ’зел да угасва и пълната с камъни Хоному си беше отишла. По земята ня’аше следи, ’ма първите един-два сърцетупа усещах миризмата от дима на лулата й. Видиш ли, мислех си, Мероним знае мно’о за Хитрината и за жи’ота, ’ма ’Ората от Долините знаят по’ече за смъртта.

Щом пукна четвъртата зора, заду’а вятър не от тоя свят, не, той изкривя’аше оная жестока и звънли’а светлина и стягаше ’оризонта, и през ’сичкия брезент и кожи изтръгваше думи от устата и топлина от тялото. Пътят към върха от ’строномското село беше мно’о разбит и изро’ен, да, голе’и парчета се свлича’а надолу и ня’аше ни листа, ни корени, ни даже мъхове, са’о суха измръзнала пръст и камънаци, дет’ деря’а очите ни кат’ побъркана жена. Наш’те обувки от Долината вече се бя’а изпокъсали и затуй Мероним извади по чифт Хитри Предвидски ботуши, напра’ени от н’ам к’во, ’ма мно’о топли и меки, и здрави, та да мо’ем да продължим. Четири-пет мили по-нататъка земята се заравня’аше и вече чо’ек не се чу’стваше кат’ да е насред планина, ’ми по’ече кат’ мравка на маса — и’аше няк’ва равнина, дет висеше в нищото между свето’ете. Най-подир къмто пладне сви’ме зад един завой и аз хлъцнах от потрес, ’щот’ там беше оградата, точно както разпра’ял Труман, ’ма зидовете й не бя’а високи колкот’ секвоя, не, по’ече колкот’ смърч. Пътят водеше пра’о към стоманената порта, да, ’ма неповредените стени не бя’а толко’а безкрайно дълги, не, за четвърт от сутринта мое’ше чо’ек да ги обиколи. Се’а, вътре в оградата в’ъз издигната земя се вижда’а куполи на храмове, да, най-тайнст’ните сгради в Ха-Уай или в Целия свят, кой знае? ’Ма как мо’ехме да се доберем до тях? Мероним погали величест’ната врата и измърмори: „Тря’а ни проклета мощна светка’ица и гръм, че да я изтръгне от пантите, да.“ ’Ма извади от чантата си не светка’ица и гръм, не, ’ми е’но Хитро въже, тако’а, дет’ Предвидците ги разменя’а понявгаш, тънко и леко. Над стоманената врата стърча’а две стълбчета и тя се помъчи да метне примка на е’ното. Вятърът беше по-сръчен от нейния мерник, ’ма после се проб’ах и аз и го закачих още от първия път, и се заизкачва’аме по стената на Стария Джорджи, кат’ прифаща’ме въжето ту с е’на ръка, ту с друга ръка.

Вътре в туй страхо’ито място на върха на света, ей, вятърът стихна кат’ в окото на ураган. Слънцето тука, толкоз високо, ревеше оглушително, ’ми да, ревеше и от него струеше времето. Вътре зад стената ня’аше ник’ви пътеки, са’о мильон скали, също кат’ в историята на Труман Нейпс — т’ва бя’а телата на пълните с камъни и обездушени, и аз се зачудих дъл’ Мероним ил’ аз, ил’ и двамата до мръкване ш’ станем на камъни. Десет-дванайсет храма ни чака’а тук и там, бялосребристи и златистобронзо’и, с тантурести тела и с кръгли корони, и по’ечето без прозорци. Най-близкият беше са’о на стотина крачки и ние тръгна’ме първо към него. Попитах дъл’ тука Древните са се кланяли на тяхната Хитрина.

Мероним, коя’ се дивеше също кат’ мене, рече, че туй не били храмове, не, ’ми о’серватории, дет’ Древните изуча’али планетите и луните, и звездите, и пространст’то помежду им, че да разберат ’де почва и ’де свършва ’сичко. Ний пристъпва’ме внимателно между кривите скали. Около е’на видях строшени черупки от миди каури, к’вито носят Хоному, и разбрах, че туй ш’ да е мойта гостенка от предната вечер. Вятърът довя гласа на моя прадядо, що шъпнеше от мно’о, мно’о далече: „Юда“. Страшно, да, ’ма не чак да те шашне, ’щот’ ’сичко на туй място беше страшно… „Юда.“ Не казах на Мероним.