Дейвид Мичъл - Облакът атлас

На изток от Слуша не тръгна’ме нагоре по пътя за Кукуйхаеле, а пое’ме навътре, на юг, нагоре по потока Уаюлили, и аз познах поляната край водопадите Хиилауе, дет’ бях сварил Кона да уби’ат тате преди пет-шес’ години. Се’а тя беше обрасла, са’о следи от стари лагерни огньове бя’а я изгорили по средата. В плитчините на вира Хиилауе фанах с подаръка на Джонас две риби, че да и’аме храна за по’ече време. Валеше дъжд и потокът Уаюлили беше мно’о бурен, че да вървим по него, затуй се запромъква’ме през захарната тръстика, да, пол’вин ден се мъчи’ме, докат’ излезем на хребета Кохала; на откритото ветро’ито място ни секна дъхът и през облаците видя’ме Мауна Кеа, по-висока от небето даже, да. Се’а, аз бях виждал и преди Мауна Кеа от Хонокаа, то се знае, ’ма е’на планина, дет’ се каниш да изкачиш, не е същата кат’ оная, дет’ ня’а я изкачваш. Тая не е ’убава, не. Помълчиш ли за малко, я чу’аш. Тръстиката се разреди и се смени със су’и борове, и фана’ме пътя на Древните за Уаймеа. Няколко мили измина’ме по тоя древен напукан път и срещна’ме ловец, дет’ залагаше капани за кожи, и него’ото весело куче, те си почи’аха край е’но пресъхващо езерце. Старият Янаги го зовяха и дробовете му бя’а толко’а скапани, че си рекох, че още малко и младият Янаги ш’ поеме семейното дело. Реко’ме, че сме билкари и с’бираме ценни растения, и Янаги може да ни е по’ярвал, пък може и да не е, ’ма размени с нас гъбени питки срещу скална риба и ни предупреди, че град Уаймеа веч’ не е толко’а приветлив кат’ е’но време, се’а Кона ту командвали, ту биели и не мо’ело чо’ек да познае ’га как ш’ се държат.

На около е’на миля на изток от град Уаймеа чу’ме тропот на подковани копита и начаса скочи’ме и се скри’ме край пътя. Трима бойци Кона на черни жребци и тяхното конярче на пони мина’а покрай нас в галоп. Обзе’а ме омраза и страх и ми се прищя да ги нанижа кат’ скариди на шиш, ’ма по-бавно. Момчето, рекох си, мо’е да е Адам, ’ма аз ’секи път си го мислех т’ва за младите Кона, те носе’а шлемове и аз не мо’ех да видя мно’о ’убаво, не. Оттога’а нататък не говоре’ме мно’о, ’щот’ говора ни мо’еха да го чуят шпиони, дет’ не ги виждаш. Се’а тръгна’ме на юг през храсталака, докат’ излязо’ме на един широк път. За широкия път бях чувал от разказвачи, и ей ти го на, открит, дълъг, равен, зас’лан с камъни. Между тях прораства’а фиданки и храсти, ’ма туй ветро’ито място беше чудно и диво. Мероним рече, че на езика на Древните то се викало Летище и там пускали котва техните летящи лодки, да, били кат’ дивите гъски в блатата Пололу. Не го прекоси’ме на ширина, не, заобиколи’ме го, ’щот’ ня’аше прикритие, ръ’йш ли.

По залез опна’ме палатка в е’на обрасла с кактуси долчинка и ’га се стъмни, аз запалих огън. Самотен се почу’ствах тъй далече от мойто семейство в Долината, ’ма в тая ничия земя маската на Мероним ’зе да пада и аз я виждах по-ясно от’сяко’а преди. Попитах я направо: „К’ъв е той, Целият свят, чуждите земи оттатък океана?“

’Ма маската й още не беше ’сичката паднала. „Ам’ ти как си мислиш?“

И аз й разпра’их как си предста’ям местата от старите книги и картини в школото. Земи, дет’ Падението нивгаш не е падало, градове, дет’ са по-големи от целия Голям остров и кули с мно’о звезди и слънца, грейнали по-високи даже от Мауна Кеа, заливи, дет’ има не са’о един Кораб на Предвидците, ’ми мильон, Хитри сандъци, дет’ готвят ’убаво ядене, по’ече, отколкот’ ’сички мо’ат да изядат, Хитри тръби, дет’ изли’ат по’ече пиво, отколкот’ сички мо’ат да изпият, места, дет’ е вечна пролет и ня’а болести, ня’а бой и ня’а робство. Места, дет’ ’сичките са ’убави чистородни и жи’еят до сто и пе’десе години.

Мероним си придърпа од’ялото около нея. „Моите родит’ли и тя’ното поколение вярва’а, че нейде оттатък океаните подир Падението са останали здра’и цели градо’е на Древните, също кат’ тебе, Закри. Стар’времските имена им разпалва’а въображен’ето… Мелбън, Оркланд, Йо’бург, Буенас Йербс, Мумбай, Синг’пур.“ Корабната жена ме учеше на ра’оти, дет’ ни един Чо’ек от Долините нивгаш не ги беше чу’ал, и аз слушах със ’сички сили и мълчах. „Най-сетне, пет дес’тилетия след кат’ моят народ е стигнал на Предвидене, ний пак пусна’ме на вода Кораба, дет’ ни беше докарал там.“

Далече-далече кучета динго вие’а за ’ора, дет’ скоро ш’ умрат, и аз се молех на Сонми туй да не сме ние. „Моите ’ора намерили градо’ете там, дет’ им обеща’али старите карти, ’ма мъртви и разрушени градо’е, погълнати от джунглата градо’е, разядени от чумата градо’е, ’ма ник’ва следа от живите градо’е от техните копнежи. Ний, Предвидците, не вярва’ме, че наш’ят мъждукащ пламък на цив’лизац’ята се’а е най-яркият в Целия свят, и година след година отплава’ме ’се по-надалеч и по-надалеч, ’ма тъй и не намери’ме ни един по-ярък пламък. Така’а самотност ни обфана. Тако’а ценно бреме за две ’иляди чифта ръце! Кълна се, ня’а по’ече от няколко места по Целия свят, дет’ да притежа’ат Хитрината на Деветте долини.“