Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Кат’ чух тия думи, те предизвика’а у мене е’новременно тревога и гордос’, кат’ да бях станал тате, сякаш тя и аз не бя’ме толко’а различни, колкот’ бог и вярващ, не.

На втория ден пуфка’ите облаци припка’а кат’ зайци на запад и онуй ми ти змийско подветрено слънце журеше силно и горещо. Лоче’ме вода кат’ китове от ледените и пепеляви ручеи. ’Се по-нависоко се изкачва’ме, към ’се по-’ладен въздух, докат’ спря’а вече да ни ’апят комари. Сухи и ’илави гори бя’а кат’ разрязани от откоси черна, остра кат’ бръснач лава, изригната и изплюта от Мауна Кеа. По тия каменни поля се влаче’ме бавно кат’ охлюви — закачиш ли са’о леко някой камък, и пръстите ти бърже се разкървавя’аха, затуй аз си омотах обувките и ръцете с ивици кора и напра’их същото за Мероним. Нейните стъпала се покри’а с мазоли, ’щот’ отдолу не бя’а толкоз загрубели кат’ моите стъпала на козар, ’ма тая жена не беше ревла, не, к’вато и да беше иначе. Опна’ме палатката в е’на бодлива-трънлива гора и лепкавата мъгла скри лагерния ни огън, ’ма скриваше и ’сички, дет’ мо’еха да се промъкват към нас, и аз се изнервих. Телата ни бя’а съсипани от умора, ’ма на умовете ни още не им се спеше и затуй разговаря’ме, докат’ ядя’ме. „Тебе вярно ли не те е страх — рекох аз и вдигнах палец нагоре, — че мо’ем да срещнем Джорджи, кат’ стигнем върха, също кат’ Труман Нейпс?“

Мероним рече, че времето мно’о по’ече я плашело.

Казах к’вот’ си мислех: „На тебе не ти се вярва, че той е истински, нъл’?“.

Мероним каза, че Стария Джорджи за нея не бил истински, не, ’ма за мен си мо’ел да е истински.

„Тога’а кой — попитах аз — е напра’ил Падението, кат’ не е Стария Джорджи?“

Един-два сърцетупа няк’ви злокобни птици, дет’ не ги знаех к’ви са, си разпра’яха новини в мрака. Предвидящата отвърна: „Самите Древни са напра’или свойто си Падение“.

Оф, тия нейни думи бя’а кат’ въже от дим. „’Ма нали Древните са и’али Хитрината!“

Помня, че тя рече: „Да, Хитрината на Древните се е спра’яла с болестите, с разстоянията, със семената и пра’ела чудесата да са нещо обикно’ено, ’ма с е’но не се спра’ила, не, с жаждата в сърцата чо’ешки, да, с жаждата за още“.

„За още к’во? — попитах аз. — Древните са и’али ’сичко!“

„О, ’ми още неща, още ’рана, по-бързи скорости, по-дълъг жи’от, по-лек жи’от, по’ече власт, да. Се’а Целият Свят е голям, ’ма не е бил доста’чно голям за таз жажда, дет’ карала Древните да порят небесата, да кипват моретата, да тро’ят земята с полудели атоми и да пра’ят магарии с гнили семена, и тъй се родили нови чуми, и бебоците ’зели да се раждат уроди. Най-накрая, първом полека, после бърже, държа’ите се сринали до варварски племена и Дните на цив’лизац’ята се свършили, са’о останали няколко дипли и джобчета тук-таме, дет’ догарят последните й въглени.“

Попитах що Мероним нивгаш не е разпра’яла тая история в Долините.

„’Ората от Долините не щат да чуят — отвърна тя, — че чо’ешката жажда е родила цив’лизац’ята, ’ма същата чо’ешка жажда я, е убила. Аз го знам от други племена в странство, дет’ съм живяла при тях. Понявгаш, кат’ ка’еш някому, че него’ите вярвания не са верни, той си мисли, че му казваш, че жи’отът му не е истински и че истината му не е истинска.“

Да, сигур’ беше права.

На третия ден небето беше ясно и синьо, ’ма краката на Мероним бя’а кат’ медузи и затуй аз мъкнах ’сичко на гърба си, освен чантата с нейните неща. Изкачи’ме се по планинския склон към южната страна, дет’ белезите на Древните се изкачва’а на зигзаг към върха. Къде пладне Мероним си почина, пък аз събрах доста’чно дърва за цели два огъня, ’щот вече бя’ме сред последните дървета. Докат’ гле’ахме надолу към склоновете на Мауна Лоа, мерна’ме конен отряд по Пътя на Седлото — бя’а Кона, металът им лъщеше на слънцето. Ний бя’ме толко’а високо горе, че конете им бя’а големи колкот’ термити. Прищя ми се да ги смажа тия диваци помежду палеца и показалеца си и да си отрия мръсотията в панталона. Молех се на Сонми ни е’ин Кона да не свърне по тоя Път към Върха, ’щот’ имаше ’убави места за засади, пък с Мероним не мо’ехме да се съпротивля’аме ни силно, ни дълго, чини ми се. Как да е, не видях ник’ви следи ни от копита, ни от палатки.

Дърветата се свърши’а и вятърът заду’а по-силно и свирепо, не носеше лъх ни от дим, ни от земя, ни от тор — са’о фин, фин прах. И птици се вижда’а по-рядко на тия голи, обрасли с ниски храсталаци склонове, са’о мишелови кръжа’а високо горе. Привечер стигна’ме до няколко скупчени сгради на Древните, за коит’ Мероним рече, че били селище на ’строноми — туй били жреците на Хитрината, дет’ четяли по звездите. В туй село никой не беше жи’ял след Падението и по-пусто място аз не бях виждал. Ни вода, ни пръст, пък нощта падна, оф, зъбата и студена, и затуй се обляко’ме дебело и запали’ме огън в е’но празно жилище. Пламъците танцува’а със сенките по тия недолюбени стени. Притесня’ах се за изкачването на върха на другия ден, та затуй отчасти да си заслепя разума, попитах Мероним дъл’ Настоятелката е права, кат’ разпра’я, че Целият Свят лети около слънцето, или пък ’Ората от Хило са прави, кат’ разпра’ят, че слънцето лети около Целия свят.