Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Мероним ме подпря. Не й признах, че камъните я оплю’ат, ’ма тя беше видяла, че нещо не е мно’о наред. „Въздухът тука горе е рядък и воднист — рече тя, — затуй мозъкът ти мо’е страшно да огладнее и да напра’и туй шантаво място още по-шантаво.“

Стигна’ме втората сграда и аз се одрямах, докат’ Предвидящата отваряше вратата. Оф, т’ва кресли’о слънце ми изпразваше главата. „Лукава е тя, дума да ня’а, Закри!“ Труман Нейпс Трети се беше покачил на своя камък. ’Ма Мероним даже не го чу. „На нея ли вярваш, или на своя си род? — подвикна ми той скръбно. — Твоите истини са’о «рядък и воднист въздух» ли са? ’Ми аз?“ Оф, на следващия сърцетуп си отдъхнах, тога’а вратата на о’серваторията се отвори. Духо’ете и техните остри кат’ копия истини не мо’еха да вля’ат с нас вътре, ръ’йш ли, сигур’ Хитрината не ги пущаше.

Тъй откара’ме целия следобед, да. По’ечето о’серватории мно’о мяза’а на първата. Предвидящата отваряше, и’следваше мястото със своя си оризон и през по’ечето време напра’о ме забра’яше. Аз са’о си седях и дишах тоя изпълнен с Хитрина въздух, докат’ свърши. ’Ма кат’ краче’ме между сградите, разкри’ените камъни в хор ми вика’а: „Юда!“; и „То’арно муле!“; и „Корабен роб!“. Призраци на ’Ора от Долината ме зовя’а през залепналите си замръзнали устни, да: „Тя не е от твойто племе! Даже не е с твоя цвят!“ И там и тога’а думите им звуча’а страшно разумно, тука и се’а го призна’ам.

Подозренията ме разяжда’а.

Ни един Предвидец нивгаш не е бил откро’ен с ни един Чо’ек от Долините и него ден аз разбрах, че и Мероним въо’ще не е по-различна. Докат’ стигнем до последната сграда, камъните бя’а сменили цвета на синьото небе в тре’ожно кремъчно сиво. Мероним ми рече, че туй не е о’серватория, ’ми генератор, дет’ пра’и Хитра магия, наречена ’лектричес’во, и тя движи ’сичкото туй място тъй, както сърцето движи тялото. Тя ахкаше пред машините и ’сичкото, ’ма аз са’о се чу’ствах глупав и предаден зарад’ туй, че Корабната жена ме заслепи, откак’ с лакти си проби път в мойто жилище. Не знаех к’во да пра’я, ни как да осуетя замислите й, ’ма и Джорджи си и’аше замисли, проклет да е.

Отвътре тоя генератор беше по-различен от дру’ите сгради. Жената от Предвидците напра’о засия от възторг, щом влязо’ме в кънтящите зали, ’ма аз — не. Видите ли, аз знаех, че ний не сме сами там. Корабната жена ’ич не ми вярваше, то се знае, ’ма в най-голямото пространство, ’дет тихо стоеше грамадно желязно сърце, и’аше нещо кат’ трон, заобиколен от масички с прозорчета и цифри, и ’сичко, и на тоя трон седеше умрял Древен жрец, прегърбен под е’ин сводест прозорец. Предвидящата тежко преглътна и се загле’а в него. „Главен ’строном сигур’ — рече тя тихо, — мо’е да се е сам’убил тука, ’га е настъпило Падението, и запечатаният въздух да му е запазил тялото от разла’ане.“ Жрец крал, не вожд, рекох си аз, в такъв чу’ен дворец. Тя зафана да запаметя’а със своя оризон ’сяка частица от туй обречено място, пък аз се приближих по’ече до тоя жрец крал от света на съвършената цив’лизац’я. Косата му беше е’на сплъстена, ноктите — закривени и от ’сичките години лицето му се беше сбръчкало и про’иснало, ’ма Хитрите му небесни дрехи си оста’аха разкошни и чудни, в ухото му и’аше сапфири и той ми заприлича на чичо Пчели — и’аше същия нос кат’ зурла, да.

„Слушай ме, Чо’еко от Долините — заприка’а сам’убилият се жрец крал, — да, слушай. Ний, Древните, бя’ме болни от Хитрина и Падението беше нашият лек. Предвидящата не знае, че е болна, ’ма, оф, мно’о е болна.“ През оная стъклена арка се мята’а и обръща’а вълни от сняг и залива’а слънцето. „Приспи я, Закри, че инак тя и нейният род ш’ докарат ’сичките им другоземски болести във ваш’те ’убави Долини. Аз ш’ се грижа добре за душата й тука на туй място, не бой се.“ Корабната жена о’икаляше насам-натам с нейния Оризон и си тананикаше е’на приспивна песничка на Предвидците, на коят’ беше научила Кеткин и Съси. Мислите ми тиктака’а. Да я убия не беше ли мно’о дивашко и варварско?

„Ня’а право, ня’а криво — учеше ме ’строномският крал, — ти са’о закриляш свойто си племе или го преда’аш, да, и’а са’о силна и слаба воля. Убий я, братле. Тя не е бог, тя е са’о кръв и вени кат’ тебе и мене, кат’ повторение на нас, Древните. Убий я, туй е твой дълг и ти го знайш.“

Рекох, че не мо’а, мълвата ш’ ме заклейми кат’ убиец и Настоятелката ш’ свика събрание да ме пропъдят от Долините.

„О, помисли си, Закри — надсми’аше ми се кралят. — Помисли! От’де ш’ разбере мълвата? Мълвата ш’ рече: «Тая другоземка мно’ознайка пренебрегна наш’те предания и обичаи и отиде напук на тях на Мауна Кеа, и Закри Храбреца отиде с нея, ’щот’ искаше да я наглежда, ’ма излезе, че тя не била толко’а Хитра, колкот’ си е мислила».“