Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Как отвори тя вратата на оная о’серватория, не знам, тъй че ’ич не ме питайте. За един-два сърцетупа между оня ми ти прашен и ръждив отвор на вратата и нейния оризон яйце се проточи нещо кат’ пъпна връв. Се’а, аз бях зает да вардя двама ни от ’битателите на туй оградено място. Шъпотът на дядо ми ’зе да кълне разни пол’вини лица, дет’ изчезва’а, ’га впериш поглед в тях. Разнесе се рязко съскане и тога’а вратата на о’серваторията се открехна. Оттам лъхна спарен и вкиснат въздух, ’се е’но дишан преди Падението, да, и сигур’ точно тъй си беше. Влязо’ме вътре и к’во да видим?

Не е ’ич лесно да се опише така’а Хитрина. Там и’аше таки’а ра’оти, дет’ на Ха-Уай не ги и помним, та затуй и имената им не помним, да, почти нищо не мо’ех проумея там, вътре. Няк’ви блестящи врати, бели подове и покриви, е’но огромно помещение, кръгло и дълбоко, пълно с е’на грамадна чиния, по-широка от десет чо’ека, налягали от край до край, дет’ Мероним я нарече „радьотел’скоп“ и рече, че туй било най-надалеко виждащото око, дет’ Древните нявга са го пра’или. И ’сичко беше бяло и чисто кат’ одеждите на Сонми, да, ни е’но мръсно петънце освен тия, дет’ ги довляко’ме ний с наш’те обувки. Маси и столо’е стоя’а наредени в кръг и чака’а някой да седне на тях по балконите, напра’ени от стомана, и затуй стъпките ни отеква’а кат гонг. Даже Корабната жена се смая от почуда от ’сичката тая съвършена Хитрина. Тя пока’аше на своя оризон ’сичко, дет’ го вижда’ме. Оризонът светкаше и мъркаше и няк’ви прозорчета светва’а и угасва’а. „Запаметя’а мястото“ — обясни Мероним, ’ма аз не разбрах мно’о добре и попитах к’ва е истината за туй ми ти Хитро яйце.

Мероним постоя тъй един сърцетуп и пийна е’на глътка пиво от свойта манерка. „Оризонът е и мозък, и прозорец, и памет. Него’ият мозък ти позволя’а да пра’иш ра’оти кат’ да отключваш врати на о’серватории, нъл’ видя преди малко. Прозорецът ти да’а да прика’аш с други оризони далече-далече. Паметта ти позволя’а да видиш туй, дет’ оризоните в миналото са го видели и чули, и пази от забра’яне онуй, дет’ моят оризон го вижда и чува.“

Срам ме беше да напомня на Мероним, че съм ровичкал, да, ’ма ’ко не бях попитал тога’а, мо’еше нивга по’ече да не ми се отвори така’а възможност, та затуй попитах: „Светещото ’убаво момиче, дет’ го видях в тоз… оризон преди… то памет ли беше ил’ прозорец?“

Мероним се подвоуми. „Памет.“

Попитах я дъл’ момичето е още живо.

„Не“ — рече Мероним.

Попитах дъл’ е било от Предвидците.

Тя се подвоуми и отвърна, че се’а искала да ми каже ’сичката истина, ’ма другите ’Ора от Долината ня’ало още да са готови да я чуят. Заклех се в иконата на тате, че ня’а да кажа нищо, не, на никого. „Мно’о добре. Туй беше Сонми, Закри. Сонми, уродливо роденото чо’ешко същес’во, дет’ предците ти са по’ярвали, че е вашият бог.“

Сонми е била човек кат’ тебе и мене? Нивгаш ня’аше си го помисля, нит’ Настоятелката беше изричала нявгаш така’а дивотия, не. Сонми беше родена от бог на Хитрината на име Дарвин, тъй вярва’ме ний. К’во мислеше Мероним, тая Сонми на остров Предвидене ли беше живяла, ил’ на Големия Остров?

„Тя се е родила и е умряла пре’и стотици години оттатък океана, на запад-сев’розапад — тъй рече Мероним, — на един полуостров, дет’ се’а целият е опустошена земя, ’ма старото му име е било Неа Со Копрос, пък древното — Корея. Сонми живяла кратък, прекъснат от предателство жи’от, и чак след кат’ умряла, ’зела да владее мислите и на чистокръвните, и на уродливо родените.“

От ’сичките тия зашеметителни новини мозъкът ми бръмна и се подпали, и аз вече напра’о не знаех в к’во да вярвам. Попитах к’во пра’и паметта на Сонми в оризона на Мероним подир толко’а стотици години.

Се’а видях, че Мероним съжаля’а, задето е почнала да разпра’я, да. „Сонми била убита от вождо’ете на Древните, ’ма преди да умре, разпра’ила пред един оризон за своите постъпки и действ’я. Нейната памет се намира в моя оризон, ’щот’ аз изуча’ах краткия й живот, та да ви разбирам по-добре вас, ’Ората от Долината.“

Затуй т’ва момиче ме е преследвало тъй. „’Начи съм видял няк’ъв Хитър призрак?“

Мероним рече: „Да. Закри, ний тря’а успеем да посетим мно’о сгради преди мръкване.“

Се’а, докат’ прекося’ахме ограденото място към втората о’серватория, камъните ’зе’а да го’орят: „Оф, прав беше първия път за проклетата Предвидяща, братко Закри! Тя ти обръща вярата с главата надолу, отвътре навънка!“ Запуших си ушите, ’ма гласовете им мина’аха даже ей през тия ръце. „Тая жена спаси Кеткин са’о да ти размъти разума с дълг и чес’!“ И от формите, и от думите на камъните ме сви’аше коремът и аз стиснах здра’о зъби, та да не мо’а да отго’арям. „Тя души и дебне Хитрината на Големия остров, дет’ по пра’о принадлежи на ’Ората от Долината!“ Пясъчните дяволи се промъква’а под клепачите ми. „Твоят тате ня’аше да позволи на е’на лъжкиня другоземка да му спечели до’ерието, братле, ни да го използва кат’ товарно муле!“ Тия думи бя’а толкоз верни, че не мо’ех въо’ще да възразя, и се препънах, и ме заболя.