Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Минава’а сърцетупи. „Добре — най-сетне отвърнах аз мрачно, — ш’ я пронижа, ’га изле’ем навън.“ Жрецът крал се усмихна до’олно и по’ече нищо не рече. Най-накрая жертвата ме попита как се чу’ствам. „Добре“ — рекох аз, макар да бях нервен, ръ’йш ли, ’щот’ най-голя’ото нещо, дет’ бях уби’ал нявга, бя’а кози, и се’а се бях зарекъл да убия чо’ек, Предвидец. Тя каза, че тря’ало да тръгваме, ’щот’ не искала да заседнем тука насред виелица, и ме изведе навън от генератора.

Отвън камъните се бя’а умълчали сред снега, натрупал до глезен. Е’на снежна буря си беше отишла, ’ма друга, по-голяма, се зада’аше, тъй ми се чинеше.

Тръгна’ме към стоманената врата, тя отпред, аз стиснал харпуна на Джонас, кат’ му пробвах остротата на палеца си.

„Напра’и го се’а!“ — запо’ядваше ми ’секи камък убиец на Мауна Кеа.

Нищо ня’аше да спечеля от протакане, не. Ти’ичко се прицелих в тила на Предвидящата и, да се смили Сонми над душата ми, със ’сичка сила метнах хищното острие.

Не, не я убих, видите ли, в е’на частица от сърцетупа между прицел’нето и удара Сонми се смили над душата ми, да, извъртя ми прицела и острието фръкна високо над стоманената порта. Мероним тъй и не разбра, че без малко да й пронижа черепа, ’ма аз със сигурнос’ разбрах, че съм бил ’магьосан от дявола на Мауна Кеа, да, ’сички му знаем името, проклет да е.

„Видиш ли нещо там горе?“ — попита Мероним, след кат’ ми проследи харпуна.

„Да — излъгах аз, — ’ма там ня’аше никой, т’ва са са’о фокусите на туй място.“

„Тръгваме си — рече тя, — тръгваме си веднага.“

Стария Джорджи беше надхитрен, ръ’йш ли, ня’аше как да я убия бърже без ’арпуна, ’ма той ня’аше се кротне да гле’а победата ми, не, позна’ах го аз туй дърто лука’о копеле.

Докат’ се катерех по въжето с чантата, Мауна Кеа въздъхна с цяла гръд и заизригва снежен вихър, тъй че аз не мо’ех да видя ясно земята, и десет вятъра ни разкъсва’а лицата, и пръстите ми се вкочани’а от студа, и по средата на изкачването аз се ’лъзнах надолу и въжето ми изгори ръцете, ’ма накрая издрапах догоре и с болезнено ожулени и о’лузени длани издърпах чантата. Мероним не беше толко’а бърза, ’ма и тя не беше далече от върха на стената, когат’ изведнъж времето спря.

Времето спря, да, пра’илно чухте. За Целия свят освен за мене и е’ин хитър дявол, да, знаете кой, дет’ наперено крачеше покрай стената, времето просто… спря.

Снежинките увисна’а кат’ точици във въздуха. Стария Джорджи ги отма’на встрани. „Опитах аз да се разбера с тебе, Закри, инатливо момче, се’а ш’ тря’а изпълня ’сичките предупреждения и предсказания, и закани. Извади си ножа и прережи туй въже.“ Кракът му докосна въжето, за коет’ се държеше замръзналата във времето Мероним. Виелицата брулеше измореното й лице и мускулите й се напряга’а да изкатери въжето. Отдолу — двайсет стъпки нищо. „Падането мо’е да не я убие, ’га пусна времето пак да тече — позна’аше ми мислите Стария Джорджи, — ’ма камъните долу ш’ й прекършат гръбнака и краката и тя ня’а оцелее до края на нощта. Ш’ й дам време да поразмисли за прегрешен’ята си.“

Попитах го ’що той сам не ’земе да убие Мероним.

„’Що-’що-’що? — надсмя ми се Стария Джорджи. — ’Щот’ искам ти да го напра’иш, ето ’що-’що-’що. Виж се’а, ’ко не отрежеш туй въже, кат’ минат три луни, твойто най-мило семейство ш’ умре, кълна се! Кълна се. Тъй че и’аш избор. От е’на страна, и’аш твойта Храбра майчица, Силната Съси, Умния Джонас, Сладката Кеткин, ’сичките мъртви. Закри Страхли’еца ш’ продължи да живей и разкаянието ш’ го гложди чак до сетния му ден. От друга страна, и’аш са’о е’на мъртва другоземка, за коят’ никой ня’а тъжи. Четир’ма, дет’ ги обичаш, срещу е’на, дет’ не я обичаш. Мо’а даже да върна с магия Адам от Кона.“

Ня’аше как да изклинча от туй. Мероним тря’аше да умре.

„Да, ня’а клинчене, момче. Броя до пет…“

Извадих си ножа. Е’но семенце покълна и покара през кората на мойта памет, и туй семенце беше дума от тия, дет’ Джорджи ги изрече преди малко: „предсказания“.

Бърже фърлих ножа подир ’арпуна и изгле’ах тоя ми ти дявол в ужасните очи. Той се зачуди и замая, и в умиращата му усмивка и’аше цяла кофа мрачни значения. Заплюх го аз, ’ма плюнката ми се върна при мен кат’ бумеранг. ’Що? Да н’ се бях побъркал и превъртял?

Стария Джорджи напра’и голя’а грешка, ръ’йш ли, кат’ ми припомни за моите предсказания от Нощта на съновиденията. „Колкот’ и да ти гори ръцете, не режи въжето.“ ’Зех го решението — видите ли, ръцете ми горя’а, ’начи туй беше въжето, дет’ Сонми ми беше заръчала да не режа.