Мероним се фана за главата, сякаш тя бумкаше от жал, и си замърмори на се’е си нещо кат’: „’Ко моят президент нявгаш разбере, ш’ разформиро’ат целия ми факултет“; да, понявгаш тя използваше цели ята думи, дет’ не ги знаех. От е’ин буркан без капак, дет’ й беше в чантата, тя извади е’но мънинко кат мравешко яйце тюркоазно камъче и ми рече да го пъхна мно’о тайно в устата на Кеткин, ’ма толкоз ловко, че никой да не види, не, даже на никого въо’ще да не му се стори, че е видял. „И, в името на Сонми — предупреди ме Мероним, — ’ко Кеткин оживее, пък аз не обеща’ам, че ш’ оживее, напра’и тъй, че за излекуването й ’сички да фалят билкарката, не оня вуду шарлатанин от Хило, ста’а ли?“
И тъй, ’зех го аз т’ва тюркоазното лекарс’во и й благодарих са’о еднъж. Мероним рече: „Не обелвай и дума ни се’а, ни нивгаш, докат’ съм жива“; и туй обещание аз го строго спазих. Пъхнах лека в устата на мойта безценна сестричка, докат’ й сменях мократа кърпа, тъй както Мероним ми заръча, и никой нищо не видя. И к’во стана?
Подир три дни Кеткин тръгна пак на школо, да.
Три дни! Е, спрях аз тога’а да търся доказателства, че Предвидците ни шпионират, ’щот’ искат да ни поробят. Лиъри от Хило грачеше на жабите по друмите и на целия широк свят, че ня’а по-велик лечител от не’о, че даже и Предвидците, ’ма по’ечето ’ора вярва’а, че Уимоуай е изцерила Кеткин, не той.
Еднъж, близо е’на луна след болестта на Кеткин, вечеря’ме заешко с печено таро, ’га Мероним ни изненада с е’но съобщение. Рече, че решила да изкачи Мауна Кеа, преди Корабът да си до’де, да види к’вот’ там и’а за виждане. Първа заго’ори мама, мно’о притеснена: „За к’во, сестро Мероним? На Мауна Кеа ня’а нищо, са’о безкрайна зима и купища скали.“
Се’а, мама не каза онуй, дет’ си го мислехме ’сичките, ’щот не искаше да мяза на варварка, ’ма Съси не се сдържа. „Лельо Меро, ’ко се качиш там, горе, Стария Джорджи ш’ те замрази и ш’ ти извади душата със страшната крива лъжица, и ш’ я изяде, и ти нивгаш по’ече ня’а се преродиш, и тялото ти ш’ стане на скала, дет’ ш’ я хапе студът. Стой си тука в Долините, тука не е страшно.“
Мероним въо’ще не се подигра на Съси, са’о рече, че Предвидците и’али Хитрина, дет’ ще държи Стария Джорджи надалече. Изкачването на Мауна Кеа било нужно, ’щот’ тря’ало се съста’и карта на Наветрената страна, рече тя, пък и без туй ’Ората от Долините и’али нужда от по’ечко сведения за движението на Кона през Подветрената страна и град Уаймеа. Се’а, е’но време таквиз думи би’а събу’или в мене страшни подозрен’я, ’ма вече не си мислех тъй, не, макар че мно’о се тревожех за наш’та гостенка. Е, Та изскочи таз новина, мълвата дни наред я разпра’яше. „Корабната жена ш’ изкачва Мауна Кеа!“ ’Ората идва’а да предупредят Мероним да н’ си вре носа зад оградата на Стария Джорджи, инак нивгаш ня’а се върне. Даже Нейпс до’де и рече, че да изкачиш Мауна Кеа в няк’ва история е е’но, ’ма да го напра’иш наистина си е напра’о лудост. Настоятелката рече, че Мероним мо’е да ’оди къдет’ и когат’ си поиска, ’ма ня’а нареди на никого да води Мероним нагоре, мно’о непознат и риско’ан е тоя връх, три дни път нагоре и после още три надолу, че и динго, и Кона, и са’о Сонми знае к’во още и’а по пътя, пък и без туй тря’а се готвим за размяната в Хонокаа и ни тря’а ’сичката работна ръка от жилищата.
Се’а, аз изненадах ’сички, да, та чак и се’е си, ’га реших да тръгна с нея. Не ме знае’а кат’ бика с най-храбрите топки в обора. ’Що тогаз го напра’их? Мно’о просто. Първо, бях задължен на Мероним зарад’ Кеткин. Второ, мойта душа веч’ беше напол’вина пълна с камъни, да, сигур’ беше, че аз ня’а се преродя, тъй че к’во имах да губя? По-добре Стария Джорджи да изяде мойта душа, отколкот’ душата на някой друг, дет’ ш’ се прероди другаде, нъл’ тъй? Туй не е храброст, не, туй е са’о разум. Мама не беше ’ич доволна, в Долината и’аше мно’о ра’ота, ’щот’ тря’аше веч’ реколтата да се прибира и въо’ще, ’ма призори, та двамата с Мероним потегли’ме, тя ми даде за из път кокалчета, дет’ сама ги беше опушила и осолила, и рече, че тате щял да се гордее да ме види толко’а пораснал и толко’а куражлия. Джонас ми даде спец’ялен ’убав остър ’арпун за ловене на скална риба, пък Съси ни даде амулети от седефена черупка, че да заслепим очите на Джорджи, ’ко ни погне. Кобъри, брат’чед ми, до’де да пасе моите кози, той ни даде торба стафиди от лозето на него’ото семейство. Кеткин беше последна и тя ми да’е целувка, и на Мероним също, и ни накара и двамата да обещаем, че ш’ се върнем след шес’ дни.
Читать дальше