Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Мероним беше толко’ любезна, колкот’ аз не бях. „Поисках от Настоятелката разрешение да вля’а. Тя рече, че мо’а. Не съм пипнала нит’ е’на икона, са’о тия на семейството на Нейпс. Той рече, че мо’а. Обясни ми, моля те ’що толко’а се гневиш, Закри. Искам да разбера, ’ма не мо’а.“

Видите ли? Тая проклета Предвидяща си мислеше к’ви ш’ са твоите нападки още преди ти да си ги помислиш! „Ти мо’е да баламосваш наш’та Настоятелка — рекох й аз, се’а вече ’ладно и злобно, — мо’е да баламосваш и мама, и мойто семейство, и ’сичките проклети Девет долини, ’ма мене ня’а ме баламосаш нивгаш, ни за е’ин сърцетуп! Знам те, че не казваш ’сичката истина!“ Чак се’а успях да я изненадам и бях мно’о доволен, че вече не се крия и мо’а открито да си ка’а квот’ ми й на акъла.

Мероним нещо тъй се понамръщи. „Не казвам ’сичката истина, ’ма за к’во?“ Да, бях я притиснал в ъгъла тая ми ти Кралица на Хитрината.

„За т’ва що си дошла тук да дебнеш из наш’те земи! Да дебнеш наш’те обичаи! Да дебнеш нас!“

Мероним въздъхна и оста’и иконата на Нейпс обратно на полицата. „Тука важното не е дъл’ е цялата ил’ не цялата истина, Закри, ам’ дъл’ ш’ навредя ил’ не, да.“ Онуй, дет’ го каза подир туй, напра’о ми прониза вътрешнос’те кат’ копие. „Ти самият ня’аш ли си тайна, дет’ я криеш и на никого не обаждаш «цялата истина», а, Закри?“

Мислите ми се замъгли’а. Как мо’еше тя да знае за Слушанския брод? ’Ми че т’ва беше преди години! Дали Предвидците не си сътрудниче’а с Кона? Дали ня’аха няк’ва Хитрина, дет’ рови надълбоко и на тъмно и търси из мислите скришен срам? Нищо не й рекох.

„Кълна се, Закри — рече тя, — кълна се пред Сонми…“

Оф, креснах й аз, другоземците и диваците въо’ще не вярват в Сонми, тъй че тя ня’а ’що да оскверня’а името на Сонми с нейния език!

Мероним го’ореше спокойно и тихо, както ’секи път. Мно’о греша, рече тя, тя вярва в Сонми, да, че даже и още по’ече от мен, ’ма ’ко предпочитам, тя ш’ се закълне в своя син Анафи. Закле се тя в не’овия късмет и живот, че ни е’ин Предвидец не крои да навреди на ни е’ин Чо’ек от Долините, нивгаш, и Предвидците уважа’ат мойто племе мно’о, мно’о, мно’о по’ече, отколкот’ знам аз. Закле се, че Та мо’е да ми ка’е цялата истина, ш’ ми я ка’е.

И си тръгна ведно с победата си.

Аз поостанах и оти’ох при иконата на тате, и кат’ му видях лицето, изрязано в дървото, му видях лицето, ’га лежеше в река Уайпио. Ох, бликна’а горещи сълзи и срам, и жалос’. Аз уж бях главата на жилището на Бейли, ’ма думата ми не тежеше по’ече от блеене на плашливо агне и не бях по-пъргав от зайче в капан.

„Донес’ ми доказателства, Чо’еко от Долините — беше ми рекла Настоятелката, — или си трай“; и се’а аз ’се си мислех как да се сдобия с доказателство, че ’ко не мо’ех се сдобия с него по честен път, тъй да е, ш’ тря’а го крадна. Подир няколко дни мойто семейство отиде у леля Пчели ведно с Мероним, ’щот тя се учеше да с’бира мед. Аз си до’дох рано от паша, да, слънцето още стоеше високо над Кохала, и тога’а се намъкнах в стаята за гости, и й потърсих чантата с нещата. Не ми тря’аше мно’о време, Корабната жена я държеше отдолу под дъските. Вътре и’аше дребни подаръци кат’ тия, дет’ ни раздаде, ’га дойде, ’ма също и разни Хитри ра’оти. Няк’ви кутии, дет’ не трака’а, ’ма ня’аха и капаци, та не мо’ех ги отворя, няк’ъв чудат инструмент, дет’ не го знаех к’ъв е, заформен и гладък кат’ кози пищял, ’ма сив и тежък кат’ камък от лава, два чифта обуща, ’убаво напра’ени, три-четири книги с рисунки и писаници на тайния език на Предвидците. Не знам де бя’а рису’ани рисунките, ’ма не беше на Големия остров, не, на тях и’аше растения и птици, дет’ не ги бях виждал даже насън, не. И последното беше най-чудно.

То беше е’но голямо сребърно яйце, колкот’ главата на бебок, с хлътнатини и белези по него, дет’ да си туриш пръстите. Беше мно’о необикно’ено тежко и не щеше да се търкаля. Знам, че не ви се стру’а нормално, ’ма приказките за Хитрината на Древните и за летящите къщи, и за гле’ане на бебоци в шишета, и за картини, дет’ се пращат по Целия свят и те не са нормални, ’ма тъй е било, тъй разпра’ят разказвачите и старите книги. Затуй ’зех аз сребърното яйце в моите шепи и то почна да мърка и да свети, да, ’се е’но беше живо.

Бърже пуснах яйцето и то угасна. От топлината на моите ръце ли шаваше тъй?

Толкоз ми се разпали любопитс’вото, че пак го ’зех, и яйцето затрепери и се стопли, че и е’но момиче призрак се появи там и затрепери! Да, момиче призрак, ’ма точно над яйцето, също толко’а вярно, колкот’ че седя тука, главата и вратът му плу’аха там във въздуха кат’ отражение в лунна вода, и то прика’аше! Се’а се уплаших и си дръпнах ръцете от сребърното яйце, ’ма момичето призрак си остана, аха.