Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Се’а, една вечер на наш’та веранда Мероним ’зе да разпитва за иконите. „Иконите къщи на душите ли са? Или няк’ва обща памет за лица, рода, години и ’сичко? Или молитва към Сонми? Или надгробна плоча с написани в тоя живот послания за следващия?“ Видите ли как Предвидците ’се разпитва’а к’во и що, на тях нивгаш не им стигаше нещо да си е к’вот’ си е и туйто. Тука, на Мауи, Дуофизит е бил същият, нъл’? Чичо Пчели се помъчи да й отговори, ’ма се омота, призна си, че знаел точно к’во са иконите, докат’ не почнал да обясня’а. Иконната, рече леля Пчели, свързва наедно миналото и сегашното на ’Ората от Долините. Се’а, не ми се случваше често да чу’ам мислите на някой друг, ’ма в тоя сърцетуп я видях Корабната жена да си вика: „О-хо, ’начи тогаз тря’а да я посетя аз тая Иконна, да“. Не, аз нищо не рекох, ’ма на другата заран сля’ох надолу къде Кокаления бряг и се скрих зад Скалата на Сам’убийствата. Видите ли, виках си аз, че ’ко я изловя чужденката да пра’и нещо неуважително с наш’те икони ил’, още по-’убаво, да поруга’а някоя, мо’ех да насъскам по-старите ’Ора от Долините против нея и да открия тога’а на моя народ и на моите роднини същинските кроежи на Предвидящата и ’сичко.

Та седнах аз и зачаках до Скалата на Сам’убийствата, и си мислех за ’ората, дет’ Джорджи ги е бутнал оттам в къркорещата пяна долу. Беше е’на ветровита сутрин, да, мно’о добре го помня, пясъкът и тревите от дюните свистя’а, храстите с кървавите цветя плющя’а и вълните и те се фърля’а презглава и се разбива’а о скалите. ’Апнах аз гъбени питки, дет’ си ги бях донесъл за закуска, ’ма не се бях още наял, ’га видях да вър’и към Иконната не някой друг, ’ми Мероним, да, с Нейпс от жилището на Иноуи. Наврели се тъй е’ин в друг и си шушукат кат’ крадци! Леле, кат’ ми препусна’а мислите! Се’а Нейпс к’во, за дясна ръка на другоземката ли се беше цанил? ’Ми ’ко кроеше да стане вожд на Деветте долини вместо Настоятелката, след кат’ Предвидците ни подкарат ’сичките през Кохала и ни фърлят в морето с тяхната змийска предателска Хитрина?

Се’а той, Нейпс, си беше чаровник, да, него ’сички го обича’а зарад’ шегобийските приказки и смеха, и ’сичко. Аз мо’ех да го’оря на козия език, ’ма Нейпс пък го’ореше на ’орския език, тъй да се ка’е. Не мо’е се вярва на ’ора, дет’ толкоз сръчно кат’ него плетат примки от думи. Нейпс и Мероним влязо’а право в Иконната, наперено тъй, кат’ чифт кукуригу-петльовци. Кучето Пи го оста’иха да чака вънка, дет’ му каза Мероним.

Тихичко кат’ ветрец се вмъкнах и аз подире им. Пи ме гле’аше, ’се е’но викаше: „Държа те аз те’е под око, Закри“; ’ма не залая. Нейпс беше оста’ил вратата отворена, да мо’е да влиза вътре светлина и да се вижда, та затуй тя въо’ще не скръцна, ’га се намъкнах на пръсти подир тях. Откъм най-тъмните лавици, дет’ седя’а най-старите икони, дочух Нейпс да мърмори. Кроежи и заго’ори, ’ма знаех си аз! Промъкнах се по-наблизо да ги чу’ам к’вото си прика’ат.

’Ма Нейпс се фалеше с дядо си на име Труман, да, същия оня Труман Трети, дет’ още се раз’ожда из легендите на Големия остров, че и тука, на Мауи. На Мероним кат’ че ли й беше станало лю’опитно, та Нейпс й пока’аше иконата на Труман Трети и се фукаше как нявгаш роднината му изкачил Мауна Кеа. ’Ма как намирисваше туй на врели-некипели! Е, ’ко вий, младите, не знаете историята на Труман Нейпс, време ви й да я научите, затуй седете и кроту’айте, и ми подайте проклетата трева.

Труман Нейпс бил събирач тогаз, ’га разни работи от Древните още се въргаляли из кратерите тук-таме. Е’на сутрин му се загнездила в гла’ата идея, че Древните мо’е са струпали разни ценни ра’оти навръх Мауна Кеа, да ги скрият. Чо’ъркала го и чо’ъркала таз мисъл и надвечер решил Труман да изкачи оная ми ти страшна планина, да види к’вот’ ш’ види, да, и да се върне още на другия ден. Рекла му жената: „Ти си луд, нищо ня’а на Мауна Кеа, са’о Стария Джорджи и него’ите храмове, скрити зад него’ите зидове. Той ня’а те пусне вътре, освен ’ко не си веч’ умрял и не ти е ’зел душата“. Труман рекъл са’о: „Лягай да спиш, луда дъртофелнице, ник’ва истина ня’а в тез измис’ни суеверия“; и легнал да спи, пък се събудил, ’га пукнала зората, и хванал пътя нагоре по долината на Уайпио.

Вървял и се катерил храбрият Труман цели три дни и прежи’ял най-разни приключен’я, дет’ се’а ня’ам време да ви ги разпра’ям, ’ма оцелял от ’сичките тия и накрая се изкачил на оня страшен кат’ призрак връх насред облаците, ’дет се вижда от’сякъде на Големия остров и е толко’а висок, че не вижда света отдолу. Там било сиво кат’ пепел, да, ни петънце зеленинка, и мильон ветрове се фърляли оттук и оттам кат’ бесни кучета динго. Се’а, пътя на Труман го възпряла няк’ва чудна стена от желязо и камъни, по-висока и от секвоите, дет’ ограждали целия връх мили и мили наред. Цял ден вър’ял Труман покрай нея и търсел няк’ва пролука, ’щот’ не мо’ел ни да я изкатери, ни да копае под нея, ’ма познайте к’во намерил час преди да се стъмни? Мъж от племето Хауи, да, с качулка и цял увит ’начи, да се пази от вятъра, седи с кръстосани крака зад е’на скала и пуши лула. Тоя Хауи и той бил с’бирач и се качил на Мауна Кеа за същото, за коет’ и Труман, ’ма предста’яте ли си? Толкоз пусто било туй място, че Труман и мъжът Хауи решили да се съюзят, пък да си делнат ’сичките ра’оти, ’дет ги намерят заедно, поравно.