Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Помня са’о три честни отговора от тия, дет’ тя ни ги даде. Руби от Потърови я попита ’що ’сичките Предвидци и’ат тъмна кожа кат’ кокосо’а черупка, понеже нивгаш не бя’ме виждали от Кораба им да слиза някой блед или розов. Мероним рече, че туй било, ’щот’ нейните предци преди Падението им сменили семето тъй, щото да пра’ят тъмнокожи бебоци, да н’ ги фаща червената краста, и подир туй и бебоците на техните бебоци ’зели да се раждат таки’а, к’ъвто бащата, такъв и синът, ’ми, кат’ зайците и краста’иците.

Нейпс от жилището на Иноуи я попита женена ли е, ’щот’ той не беше женен, пък и’аше градина с макадамия и плантац’я със смокини и лимони, са’о негови си. ’Сички се засмя’а, че даже и Мероним се поусми’на. Тя рече, че нявга и’ала мъж, да, и син и’ала на име Анафи, живеели на остров Предвидене, ’ма мъжа й преди години го убили диваци. Каза, че съжаля’а, че губи тоя късмет с лимоните и смокините, ’ма вече е мно’о стара и не ста’а за пазара за булки, пък Нейпс поклати кахърно глава и рече: „Оф, жено от Кораба, разби ми ти сърцето, ’начи, разби го“.

Последно брат’чед ми Кобъри я попита: „Ам’ ти на колко години си?“. Да, ей т’ва се чуде’ме ’сичките. ’Ма ’сички се смаяхме от нейния отговор. „Пе’десе.“ Да, точно тъй рече й и ний се шашна’ме досущ кат’ вас се’а. Пе’десе. Въздухът в наш’та кухня се смени, ’се е’но изведнъж духна студен вятър. Да доживееш до пе’десе не е ’убаво чудо, да доживееш до пе’десе е страшно и неестес’но, нъл’ тъй? „Че по колко живеят Предвидците тогаз?“ — попита Мелвил от Черен Вол. Мероним сви рамене. Шес’десе, седемдесе… Оф, ’сичките зяпна’ме потресени! Обикно’ено къмто четир’се ний вече се молим на Сонми да ни отърве от наш’те неволи и по-бърже да ни прероди в ново тяло, тъй се прерязва гърлото на куче, дет’ си го обичал, пък се’а е болно и се мъчи. ’Ми единст’ният Чо’ек от Долините, доживял до пе’десе, без да се излющи от червена краста и без да умре от лоши дробо’е, беше Труман Трети, ’ма ’сички знаят, че той е сключил сделка със Стария Джорджи е’на ураганна нощ, а-ха, тоя глупак си продал душата за няколко години по’ече. Е, подир туй приказките начаса секна’а и ’ората тръгна’а да разпра’ят за ’сичко, дет’ беше питано и отговорено, и ’секи шъпнеше: „Благодаря на Сонми, че тая ня’а живее у нас“.

Зарадвах се аз, че наш’та проклета нечести’а гостенка даде урок на ’сички да стоят нащрек и да не й вярват ’ич, ни ей тонинко, ’ма тая нощ не мигнах зарад’ комарите и нощните птици, и квакащите жаби, и тайнст’ния някой, дет’ тракаше ти’ичко из наш’то жилище, ’зимаше разни ра’оти тук и ги туряше там, и името на тоз тайнс’вен някой беше Промяна.

През първия, втория, третия ден жената от Предвидците привикваше с наш’то жилище. Тря’а призная, че не се пра’еше на пчела царица, не, нивга не мързелу’аше. Помагаше на Съси да пра’и сирене и на мама да преде и да плете, пък Джонас я водеше да с’бират птичи яйца, и слушаше к’во разпра’я Кеткин за школото, и носеше вода, и цепеше дърва, и бърже се учеше. То се знае, клюката я държеше под око и ’се ни навестя’аха гости да видят чудната пе’десегодишна жена, дет’ изглеждаше кат’ на двайс’ пет. ’Ората, дет’ чака’а от нея да пра’и фокуси и номера, мно’о скоро се разочарова’а, ’щот’ тя не прае’ше таквиз ра’оти, не. Мама след ден-два вече не се притесня’аше от Корабната жена, да, даже ’зе да се сприятеля’а с нея и да си гукат. „Наш’та гостенка Мероним“ туй, „наш’та гостенка Мероним“ онуй, какани’еше кат папагал от сутрин до вечер, пък Съси беше десет пъти по-зле и от нея. Мероним са’о си гле’аше ра’отата, ’ма вечер сядаше на наш’та маса и пишеше на спец’ялна хартия, мно’о по-’убава от наш’та. И как бърже пишеше са’о, ’ма не на нашия език, не, пишеше на няк’ва друга реч. В Древните страни, ръ’йш ли, говорели и други езици, не са’о нашия. „К’во пишеш, лельо Мероним?“ — питаше Кеткин, ’ма Предвидящата отвръщаше са’о: „За моите дни, ’убавице, за моите дни пиша“.

Мразех да вика тъй, „’убавице“, на ’ора от мойто семейство и не ми ’аресваше как у нас се мъкне’а стари ’ора да я разпитват как да живеят по’ече време. ’Ма писаниците й за Долините, дет’ никой Чо’ек от Долината не мо’еше ги прочете, ей туй ме притесня’аше най-мно’о. Хитрина ли беше туй или шпионство, или и’аше тука пръст Стария Джорджи?

Еднъж, е’на мъглива заран, тамън бях издоил козите и наш’та гостенка помоли да до’де да ги пасе с мене. Мама рече да, естест’но. Аз не рекох да, рекох, ’ма тъй, студен кат’ камък: „Пашата на кози ня’а да е интересна за ’ора с толкоз Хитрина кат’ тебе“. Мероним любезно рече: „’Сичкото, дет’ го пра’ят ’Ората от Долината, ми е интересно, домакине Закри, ’ма разбира се, ти кат’ не щеш да те гле’ам как работиш, добре, са’о кажи“. Видите ли? Тия нейни думи бя’а кат’ ’лъзгави пехливани, ей тъй обръща’а твойто „не“ на „да“. Мама ме гле’аше кат’ ястреб и затуй тря’аше да кажа: „Ам’ че да, ’убаво, ела“.