Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Та слязох аз долу при океана и се загле’ах в Госпожа Луна, че да о’лади яда от мойта неволя. Помня как е’на зелена костенурка се довлече на плажа да си снесе яйцата и тога’а аз аха да я пронижа с копие на място ей тъй, от злоба, ръ’йш ли, ’щот’ моят живот кат’ е гаден, що на животното да не е? ’Ма й видях очите, и толкоз стари бя’а тия очи, че бя’а виждали бъдещето, да, и затуй я оста’их да си иде. Гъбо и Кобъри дойдо’а с дъските и почна’а да сърфират по тая ми ти звездна вода, чудно ’убаво сърфираше Кобъри, и ме вика’а да ида при тях, ’ма на мен ми се не сърфираше, не, аз и’ах по-сериозна работа да върша с Настоятелката в школото.

Е’ин ученик от Последната долина, дет’ живееше и прислужваше в школото, ме за’еде в къщата на свойта домакиня, сипа ми малко пиво и тога’а отиде да повика Настоятелката от Общите земи. Са’о огънят припукваше и океанът бучеше долу на Носа на Флотил’ята. Вле’е Настоятелката, беше заклала е’но пиле, и рече: „Мълвата разпра’я, че ’убаво се грижиш за наш’та спец’ялна гостенка“; и туй малко ме учуди.

„’Ма истина ли? Е, наш’та спец’ялна гостенка мно’о ме притесня’а“ — отвърнах й аз.

„Тъй ли било? — рече Настоятелката. — И ’що?“

„’Ми знаеш ли ти, че тя пра’и тайнст’ни карти на наш’те Долини?“ — рекох аз.

„А, за тия ли прика’аш? — попита Настоятелката и ми пока’а същата карта, дет’ Мероним я напра’и тая заран на Лунното гнездо. — Тя даде тая карта за школото, та наш’те ученици да знаят формата и гол’мината на наш’те земи.“

’Ми с туй напра’о ’се е’но ми препика краста’иците, ’ма аз пак не отстъпих. „Тя к’вот’ научи за ’Ората от Долините, ’сичкото го пише в е’на книга, ’ма не пише на същински език, не, на няк’ъв шпионски език пише, дет’ никой не мо’е го прочете, са’о тя.“

И туй въо’ще не притесни Настоятелката. „Преди Падението ’ората на Ха-Уай са и’али десетки различни езици, и още на стотици са прика’али ’ората из Целия свят. Видиш ли, Закри — рече ми тя, — аз ш’ си напиша моите спо’ени на моя език, та ’що наш’та гостенка да не пише на нейния си език, докат’ е тука, на Големия остров?“

„Настоятелко — рекох аз накрая, — ня’аш ли ти по’озрения, че Предвидците ш’ ни донесат неволи? Кат’ пра’ят карти, мо’е да искат да ни завладеят. ’Ми ’ко искат да ни изгонят от наш’та земя? ’Ми ’ко и’ат тайни договорки с Кона? ’Ми че ний не знаем нищо за тях, не, нищичко.“

Чу ме Настоятелката, ’ма въо’ще не ми повярва, не, мислеше си, че аз са’о искам да се измъкна и да не да’ам подслон на Мероним. „Ти си им виждал Кораба и си им виждал ра’отите от желязо, и малко от Хитрината им си виждап, дет’ са ни я пока’али. ’Ко иска’а да нападнат Деветте долини, ти истина ли мислиш, че ний щя’ме да седим тука и да си хорту’аме? Донес’ ми доказателства, че Мероним и’а намерение да ни избие ’сичките, докат’ си спим в леглата, и аз ш’ свикам събрание. ’Ко ня’аш доказателства, ’ми тогаз си трай. Да обвиня’аш е’на спец’ялна гостенка — туй ’ич не е учтиво, Закри, и тате ти ’ич ня’аше да е доволен.“

Наш’та Настоятелка нивгаш не си е налагала к’вот’ ка’е в’ъз никого, не, ’ма чо’ек сам разбираше, ’га разговорът е свършил. Тъй беше и тогаз, да, и аз бях сам. Закри срещу Предвидците.

Дните се надига’а и пада’а и лятото се разгоря зелено и пенли’о. Гле’ах как Мероним се намъква кат’ червей в ’сичките Долини, среща се с разни ’ора и разуча’а как живеем, к’во и’аме, колко от нас мо’ат се би, и пра’еше карти на проходите към Долините през Кохала. Опитах аз да изкопча от е’ин-двама по-стари и по-лука’и мъже дъл’ ня’ат и те няк’ви подозрения или тревоги за Предвидящата, ’ма кат разпра’ях за завладя’ане или нападение, те ме гледа’а с е’ни потресени и наплашени погледи зарад моите обвинения, и мен ме фащаше срам и млъквах, ръ’йш ли, не ми се щеше мълвата да ме наклепа. Тря’аше се понапра’я на любезен пред Мероним, та тя да се омързеливи и да си оста’и приятелската маска да се поиз’лузи малко, че тога’а да ми пока’е своите си същински кроежи, дет’ ги крие зад тая маска, да, да ми даде няк’ви доказателства, дет’ да мо’а ги покажа на Настоятелката, та да свика събрание.

Ня’ах ник’ъв друг избор, са’о мо’ех да чакам и да видя к’во ш’ стане. Мероним мно’о я ’аресва’а. Жените й доверя’аха разни ра’оти, ’щот’ тя беше външна и не обаждаше ник’ви тайни на Старата Мама Мълва. Няк’во черно куче без име, дет’ обикаляше из долината Елепайо, ’зе да ’оди подире й, и тя му даде име, Питагор или нещо тако’а оплетено, пък ний му вика’ме Пи и го ’ранехме с попара, и то пазеше козите нощем. Видите ли? Даже бездомните псета в Долината ’зе’а да я ’аресват тая проклета Предвидяща. Настоятелката помоли наш’та гостенка да учи децата в школото на числата и Мероним прие. Кеткин рече, че я би’ало за учителка, ’ма не ги учела на нищо по’ече от Хитрината на Настоятелката, ’ма Кеткин знаеше, че Мероним мо’е го напра’и, ’ко иска. Някои ученици даже почна’а си почернят лицата с мастило, та да мязат на Предвидци, ’ма Мероним им рекла да се измият, инак ня’ало ги учи на нищо, ’щот’ Хитрината и цив’лизац’ята ня’али нищо общо с цвета на кожата, не.