Дейвид Мичъл - Облакът атлас

’Ми късметът на Труман го ’ързулнал още в следващ’я сърцетуп, да. Гъстите облаци ста’али тънинки и водни и тая ми ти сводеста стоманена порта, дет’ била в зида, се разтресла цяла, скръцнала гръмовно и самичка се отворила. През тая порта, дъл’ било Хитрина ил’ магия, Труман не знаел, ’ма мярнал рояк е’ни призрачни храмове, досущ кат’ в старите приказки, ’ма Труман не се уплашил, не, напра’о лигите му потекли, кат’ си помислил за ’сичките ценни ра’оти и издел’я на Древните, дет’ сигур’ ги и’ало вътре в тях. Той потупал мъжа Хауи по гърба и рекъл: „Йо-хо-хо, ний сме по-богати от ’сичките му крале и сенатори отпреди Падението, брате Хауи!“. Макар че ’ко Труман Нейпс е бил кат’ праправнука си, сигур’ вече е кроял как да запази ’сичката загра’ена плячка за себе си.

Обаче оня мъж Хауи не се усмихнал, не, ’ми заго’орил мрачно изпод качулката си: „Брате от Долината, най-сетне ми до’де времето за сън“.

Труман Нейпс не вдянал. „Още слънцето не й залязло, к’ви ги прика’аш? На мене ми се не спи, ’що на тебе ти се спи?“

’Ма мъжът Хауи прекрачил прага на оная мрачна порта. Труман се’а се стъписал и викнал: „Не е време за сън, брате Хауи! Време е да с’бираме ’сичките ценни ра’оти на Древните!“. И минал оная ми ти безмълвна ограда подир своя другар с’бирач. На’сякъде и’ало пръснати черни разкривени скали и небето и то било черно и изкору’ено. Мъжът Хауи паднал на колене и ’зел да се моли. Сърцето на Труман се смразило от студ, ръ’йш ли, ’га студената ръка на вятъра свалила качулката на коленичилия Хауи. Видял тога’а Труман, че другарят му бил отда’на умрял труп, напол’вина скелет, напол’вина черви’о месо, пък тая студена ръка на вятъра била ръката на Стария Джорджи, да, стоял дя’олът там и размахвал изкри’ена лъжица. „Не ти ли беше болно и самотно вън, безценни мой — рекъл тоя ми ти цар на дя’олите на мъжа Хауи, — докат’ скиташе из земите на жи’ите с каменна душа и веч’ умрял? ’Що по-рано не послуша моя зов, глупав чо’ече?“ Тога’а Стария Джорджи бръкнал с кри’ата лъжица в очните орбити на мъжа Хауи, да, и изва’ил душата, цялата в изгнил мозък, и я загризал, да, и тя за’рупала между конските му зъби. Мъжът Хауи се превил напред и тутакси ста’ал на черна разкривена скала досущ кат’ ония, дет’ била осеяна с тях оградената земя.

Стария Джорджи глътнал ’начи душата на мъжа Хауи, изтрил си устата, изпърдял се и почнал да ’ълца. „Душите варварски са толко’ сладки, — занареждал в рима дя’олът, докат’ танцу’ал към Труман, — кат’ вкиснатото вино със разядки.“ Труман не мо’ел мръдна ни ръка, ни крак, не, толко’а страшна била тая гледка, ръ’йш ли. „’Ма в Долината и’а души силни, уста ми пълнят със слюнки обилни.“ Дъхът на дя’ола смърдял на риба и пръдня. „Нъл’ се бяхте разбрали поравно да делите?“ Стария Джорджи облизал кри’ата лъжица с полепнали по нея брада’ици. „Се’а ли си искаш пол’вината, или кат’ умреш, Труман Нейпс Трети от Мормонската долина?“

’Ми се’а на Труман му се върнала силата в ръцете и краката и припнал той кат’ заек, и хукнал, и и’скочил навън през мрачната порта, и се сурнал надолу със ’сичка сила по каменистите сипеи на тая ми ти планина, и нивгаш, ни еднъж не се огле’ал назад. Та стигнал в Долините, ’сички го гле’али смаяни още преди да почне да си разпра’я приключен’ята. Косата на Труман, дет’ преди била черна кат’ гарга, се’а била по-бяла от пяна. ’Сяко едно косъмче.

Нъл’ помните, че аз, Закри, се бях сгушил ’начи на скришно място в Иконната да слушам как Нейпс разпра’я тая мухлясала неби’алица на мойта неканена гостенка и как показва на Мероним ’сичките си семейни икони на умрели жи’оти. Той цели няколко сърцетупа й разпра’яше за техните значен’я и употреба, и после рече, що тря’ало да ’оди да опра’я мрежи, и си тръгна, и оста’и Мероним сама. Се’а, тамън си беше тръгнал и Предвидящата викна в тъмното: „Ти к’во мислиш за Труман, Закри?“.

Леле, как се сащисах, ’ич ми не беше минало през акъла, че тя знае, че стоя там и подслушвам! ’Ма тя тъй си препра’и гласа, кат’ че не е въо’ще искала да ме фърли в смут или да ме посрами, препра’и си гласа тъй, ’се е’но двамата сме дошли заедно в Иконната. „Ти мислиш ли, че историята за тоя Труман е са’о няк’ви бабини деветини? Или мислиш, че в туй има нещо вярно?“

Ня’аше смисъл да се пра’я, че ме ня’а, не, ’щот’ тя знаеше, че съм там, и ня’аше как. Изпра’их се и минах покрай лавиците до онуй място, дет’ седеше Предвидящата и прерису’аше иконата. Очите ми в тъмното бя’а станали малко кат’ на бухал и се’а виждах ’убаво лицето на Мероним. „Туй място тука е светая светих — рекох й аз. — Ти се’а си в жилището на Сонми.“ Прида’ох си на гласа най-голя’ата твърдост, макар че подслушването го беше поо’сла’ило. „Никой чужденец си ня’а ра’ота да дебне из наш’те икони.“