Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Докат’ подкарвах козите нагоре по пътеката къмто Елепайо, нищо по’ече не рекох. Покрай жилището на Клуни е’но мое братле, Гъбо Свинарчето, ми викна: „Как е, Закри?“; да си поприка’аме, ’ма кат’ видя Мероним, се сепна и рече са’о: „Внима’ай по пътя, Закри“. Оф, дощя ми се да я разкарам тая жена, та затуй викнах на моите кози: „Сти’а сте се влачили кат’ охлюви, непрокопсаници!“; и ускорих крачка, кат’ се надя’ах да я изтощя, ръ’йш ли, пое’ме нагоре по течението през прохода Верт’бри, ’ма тя не се да’аше, не, даже по чукарите къмто Лунното гнездо. ’Начи те, Предвидците, не отстъпват по инат на козарите, тога’а го научих туй. Тя сигур знаеше к’во си мисля и ми се смееше вътрешно, затуй аз нищо по’ече не й рекох.

И к’во напра’и тя, кат’ стигна’ме Лунното гнездо? Седна на скалата Палец, извади книга за писане и нарису’а оная ми ти чудна гледка. О, тя, Мероним, с мно’о Хитрина рису’аше, тря’а й се признае. На оня лист се появи’а Деветте Надиплени долини, и бреговете, и носовете, и висините, и долините, ’ма досущ кат’ истински. Аз не щях ник’во внимание да й обръщам, ’ма не можах се сдържа. Казах имената на ’сичко, дет’ тя го нарису’а, и тя си ги записа, докат’ листът не стана, рекох й, напол’вина изрису’ан, напол’вина изписан. „Точно тъй — рече Мероним, — ний тука напра’ихме карта.“

Се’а. Чух аз как е’на клонка изпука накрай ело’ата гора току зад нас. Не беше туй случаен лъх на вятъра, не, крак няк’ъв я настъпи, туй беше сигурно, ’ма дали стъпало, копито или нокти, не мо’ех да кажа. Не бя’а виждали ’ората Кона откъм Наветрената страна на Кохала, не, ’ма те и на Слушанския брод не бя’а ги виждали, та затуй вля’ох аз в гъстака да го огле’ам. Мероним искаше да до’де с мен, ’ма аз й рекох да си стои на мястото. Дъл’ не беше дошъл пак Стария Джорджи да ми ’земе душата? Ил’ някой отшелник Мукини търси нещо да по’апне? Извадих аз копието и кат’ се запромъквах все по-близо до елите, все по-близо до елите…

Там Роузис седеше в’ъз дебел дънер, обрасъл с мъх. „Кат’ гле’ам, и’аш си нова компания“ — рече ми тя любезно, ’ма ме гле’аше кат’ разярена кучка динго.

„Тя ли? — аз посочих Мероним, пък тя седеше и ни гле’аше как си хорту’аме. — Не е ли стигнала до те’е мълвата, че тая Корабна жена е по-стара от баба ми, ’га Сонми я прероди! Не ревну’ай от нея! Тя не е кат’ тебе, Роузис. Толкоз мно’о Хитрина и’а в главата, че чак ш’ й се скърши вратът.“

Роузис вече не го’ореше любезно. „’Начи аз ня’ам ник’ва Хитрина?“

Жени, ей, жени! Ш’ намерят най-лошия смисъл в твоите думи и ш’ ти го разма’ат и ш’ рекат: „Гле’ай с к’во ме нападаш!“. Аз, как бях полудял от мерак, рекох, че ’ко сгълча малко Роузис, тя ш’ до’де на себе си. „’Ма ти знаеш, че нищо тако’а не съм ти рекъл, тъпо припряно девойче…“

Не можа’ аз да си свърша целебната реч, ’щот’ Роузис ме фрасна със ’сичка сила в лицето, чак земята се лашна напред и аз си тупнах на дирника. Тъй се потресох, че са’о седях кат’ изтърван бебок, пипнах си носа и пръстите ми почервеня’а. „Ох“ — рече първом Роузис, пък после: „Ха! Прика’ай си на твоите кози к’вит’ гадости си щеш, козарю, ’ма не на мене, да ти обърне Стария Джорджи душата на камък дано!“. Туй беше най-лошото проклятие, дет’ го знае’а ’Ората от Долините. Наш’та любов и мерак е’ин за друг се разпердушини’а на мильон парченца и тога’а Роузис метна кошница и си тръгна.

Та си окаян и посрамен, ’се гле’аш да обвиниш няко’о, и за загу’ата на Роузис аз обвиних проклетата Предвидяща. Нея сутрин на Лунното гнездо кат’ станах, викнах си аз козите и ги подкарах към пасището Палец, ’ич без да кажа даже довиждане на Мероним. Тя беше доста’чно Хитра, че да ме оста’и на мира, нъл’ помните, че тя и’аше син на остров Предвидене.

Та се прибрах оная вечер, мама и Съси, и Джонас седя’а в кръг. Видя’а ми носа и се спогледа’а лука’о. „К’во ти е станало на муцуната ’е, братле?“ — попита ме Джонас тъй е’но подигра’ателно. „А, туй ли? Ам’ ’лъзнах се и го ударих на Лунното гнездо“ — бърже му рекох аз.

Съси кат’ че ли се изкиска. „Май искаш да ка’еш, че си го ударил в гнездото на Роузис, а, братле Закри?“ И ’сичките, и тримата се разграчи’а кат’ котило прилепи, пък аз цял се зачервих и се запених. Сестра ми рече, че научила клюката от брат’чеда на Роузис Уолт, ’щот’ той я разпра’ил на Биджизъс, пък Биджисъс срещнал сестра ми, ’ма аз ’ич не я слушах, не, ’ми проклинах Мероним да я накаже Стария Джорджи и не мо’ех се спра, и напра’о си е благословия, че я ня’аше у Бейли нея вечер, не, ’щот’ се учеше да тъче у леля Пчели.