Дейвид Мичъл - Облакът атлас

’Ми беше Настоятелката, водеше оная жена от Предвидците да се настаня’а, че и Майло, помощникът от школото, и той с тях. ’Сичките тогаз разбра’ме, че ня’а де да се денем от гостенката на Долините, и да ни ’аресва, и да ни не ’аресва, вече не мо’ехме да й кажем: „Ма’ай се“; нъл’ тъй? Щя’ме да си посрамим къщата, да си посрамим иконите. Жената от Кораба лъхаше на е’на така’а оцетна миризма на Хитрина и първа ’зе да говори, ’щот’ и аз, и мама си бя’ме глътнали езика. „Добър вечер — рече тя, — аз съм Мероним и премно’о ви благодаря, задет’ ми да’ате подслон в Долините.“ Майло се хилеше кат’ жаба шегобийка на мойта неволя, идеше ми напра’о да го убия.

Съси първа си спомни к’во тря’а прай е’на домакиня, настани наш’те гости и прати Джонас да дон’се пиво и ядене, и ’сичко. Мероним рече: „В моя народ и’аме обичай да поднасяме малки подаръци на домакините, ’га идем на гости, та се надя’ам да не възразя’ате…“ Тя бръкна в е’на чанта, дет’ я носеше, и ни даде подаръци. Мама получи ’убава тенджера, дет’ в Хонокаа стру’а пет-шес’ бали вълна, ахна и рече, че не мо’е приеме толко’а скъп подарък, щот’ да приемаш странници си е обичаят на Сонми, тъй де, гостоприемс’вото тря’а да е или безплатно, или ник’во, ’ма жената от Предвидците отвърна, че тия подаръци не са плащане, не, ам’ са са’о предварителна благодарнос’, и подир т’ва мама не отказа тенджерата втори път, не. Съси и Кеткин получи’а гердани, дет’ блещука’а кат’ звезди, и очите им щя’а изскочат от радост, пък Джонас — цяло квадратно огле’ало, то напра’о го омагьоса, по-лъска’о от ’сяка отломка, дет’ още се намират тук-таме.

Майло вече не се ’илеше толкоз жабешки, ’ма на мен т’ва с подаръците ’ич не ми ’ареса, не, ръ’йш ли, таз другоземка напра’о го купу’аше моя род, ’ма не на мене тия. И затуй й рекох на жената от Кораба, че мо’е да остане в наш’то жилище, ’ма не й ща подаръка и туйто.

Рекох го по-грубо, пък не щях чак тъй, и мама ме изгле’а е’но остро, ’ма Мероним рече са’о: „Да, разбирам“; ’се е’но съм го’орил обикно’ено и нормално.

Се’а кат’ се помъкна’а цели стада гости в наш’то жилище и оная вечер, и още вечери подир т’ва, от ’сички краища на Деветте долини, че роднини, че братя, че семейства от минали жи’оти, че почти чужди ’ора, дет’ ги бя’ме срещали са’о по размени, да, ’сички от Маука до Мормонската долина идва’а и ’лопа’а да видят дъл’ Старата мама Мълва вярно разпра’я — че истински, жив Предвидец се’а живее у Бейли. То се знае, тря’аше да ги поканим ’сичките до последния гостенин вътре и те зяпа’а слисани, ’се е’но самата Сонми седеше в наш’та кухня, ’ма не бя’а чак толко’а слисани, че да не мо’ат да нагъват наш’то ядене и да лочат наш’то пиво, без мно’о да му мислят, и докат’ пиеха, бърже и нагъсто сипе’а купища въпроси за Предвидене и за чудния Кораб.

’Ма най-чудното от ’сичко беше ей туй: Мероним ужким отго’аряше на въпросите, ’ма тия нейни отговори ’ич не утоля’аха наш’то любопитс’во, ’ма ей тонинко. Пита се’а брат’чед ми Спенса от жилището на Клуни: „К’во го движи тоя ваш Кораб?“ И Предвидящата отвръща: „Термоядрени двигатели“. ’Сички почват да кимат умно кат’ Сонми: „О, ’начи термоядрени двигатели, да“; ’ма никой не пита к’во е туй термоядрен двигател, ’щот’ да н’ се покаже кат’ варварин или тъпак пред другите. Настоятелката ’зе да моли Мероним да ни покаже остров Предвидене на картата на света, ’ма Мероним са’о посочи е’но място и рече: „Тука“.

„Къде?“ — попита’ме ний. ’Щот’ там ня’аше нищо, са’о синьо море, и мене ’ко питате, аз си рекох, че тая ни баламосва.

Мероним рече, че остров Предвидене го ня’а на никоя карта, дет’ е пра’ена малко преди Падението, ’щот’ осно’ателите на Предвидене го пазели в тайна. И’ало го на по-стари карти, ’ма не на тая на Настоятелката.

Аз дотога’а вече бях посъбрал няк’ъв кураж и попитах наш’та гостенка ’що Предвидците, кат’ имат ’сичката ви’ша Хитрина и ’сичко, ш’ искат да знаят за нас, ’Ората от Долините. На к’во тако’а мо’ем я научим ний, дет’ тя го не знае? „Умът, дет’ се учи, е жив ум — рече Мероним — и ’сяка Хитрина е същинска Хитрина, била тя стара Хитрина ил’ нова, висша Хитрина ил’ нисша.“ ’Ма никой освен мене не съзря ни лука’ите стрели на ласкателст’то в тия думи, ни как тая коварна шпионка ’зползваше наш’то невежество да скрие своите същински намерения, та затуй подир първия въпрос я мушнах ей с тоя ръжен: „’Ма нал’ вий, Предвидците, и’ате най-великата и най-могъщата Хитрина в целия свят, нъл’ тъй?“. Ех, колко лука’о си подбра думите! „И’аме по’ече от племената на Ха-Уай, ’ма по-малко от Древните отпреди Падението.“ Видите ли? Не рече кой знае к’во, нъл’ тъй?