Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Иконната беше е’ничката сграда на Кокаления бряг посред долината Кейн и долината Хонокаа. Не беше речено, че там не би’а се влиза, ’ма никой не влизаше там без ра’ота, ’щот’ ’ко ня’аш важна причина да смуша’аш оная ми ти потулена под покрив нощ, тя ш’ ти ра’тури късмета. Наш’те икони, дет’ цял живот ги дълбае’ме и лъска’ме и пише’ме думи по тях, след наш’та смърт ги прибира’а там. По мое време там по полиците и’аше, ’ми, ’иляди, всяка е’на на такъв кат’ мен Чо’ек от долината, роден и жи’ял, и прероден, откак Флотил’ята, дет’ е докарала наш’те предци, е дошла на Големия да избяга от Падението.

Първия път, ’га влязох в Иконната, бях с тате и Адам, и Джонас, бях на се’ем годинки. Мама, ’га раждаше Кеткин, се беше разболяла и течеше, и тате ни заведе да се помолим на Сонми да я опра’и, ’щот’ Иконната беше спец’ялно свещено място и там Сонми обикно’ено чу’аше. Вътре беше тъмно кат’ под вода. И’аше миризма на восък и масло от тико’о дърво, и време. Иконите живее’а по полици от пода, та до тавана, колко бя’а не мо’ех да ка’а, не, тях не мо’еш ги преброи кат’ кози, ’ма миналите животи са толкоз по’ече на брой от сегашните, колкот’ листата са по’ече от дърветата. Гласът на тате ’зе да приказва в тъмното, ’ем познат, ’ем кат’ на призрак, да моли Сонми да не дава на мама да умре и да оста’и душата й по’ече време в т’ва тяло, то и аз скришом наум се молех за същото, па макар да знаех, че Стария Джорджи ме й белязал на Слушанския брод. И после чу’ме нещо кат’ рев отдолу под тишината, съста’ена от мильон шепнения досущ кат’ океана, са’о че не беше океанът, не, бя’а иконите, и разбра’ме, че Сонми е там вътре и ни слуша.

Мама не умря. Сонми е милостива, ръ’йш ли.

Втория път влязох в Иконната в Нощта на съновиденията. Кога четир’найсе’ резки на наш’те икони каже’а, че си вече голям Чо’ек от долината, ние оста’ахме да спим сами в Иконната и Сонми ни пращаше спец’ялен сън. Някои момичета вижда’а за кого ш’ се омъжат, някои момчета — как ш’ живеят, други пък вижда’а разни неща, дет’ тря’аше да ги разпра’ят на Настоятелката, та да им ги разтълку’а. На сутринта, ’га излиза’ме от Иконната, вече бя’ме мъже и жени.

Та кат’ мина залезът, легнах аз под од’ялото на тате в Иконната и положих глава в’ъз мойта неиздялана икона. Отвънка Кокаленият бряг бучеше и трещеше, вълните ревя’а и кипя’а, и тогаз чух козодой. ’Ма не беше козодой, не, ’ми беше един капак, дет’ се отвори досами мене, и от не’о висеше въже къмто небето на долната земя. „Слизай“ — рече ми Сонми и аз заслизах, ’ма въжето беше напра’ено от омотани ведно чо’ешки пръсти и китки. Погледнах нагоре и видях как от пода на Иконната запъпли’а пламъци. „Срежи въжето“ — рече няк’ъв гърбав чо’ек, ’ма мене ме беше страх, ’щот щях да падна, ’ми че да.

После съну’ах как съм в стаята на Джайджо и държа на ръце мойто уродли’о момче бебок. То риташе и се гърчеше досущ кат’ в оня ден. „Бърже, Закри — рече ми чо’екът, — изрежи уста на твоя бебок, да мо’е да диша!“ ’Зех ножа и изрязах на мойто момче ухилена цепка, ’се е’но режех сирене. От нея се запени’а думи: „’Що ме уби, тате?“.

Последно съну’ах как се раз’ождам покрай река Уайпио. Гле’ам, на другия бряг Адам до’олен лови риба! Махнах му, ’ма той ме не видя, затуй хукнах към няк’ъв мост, дет’ в будния живот го ня’а, не, мост от злато и бронз. Са’о че ’га стигнах най-сетне брега на Адам, ревнах от мъка, ’щот’ нищо вече ня’аше там, са’о натрошени кости и е’на малка сре’ърна змиорка, що пляскаше в пра’оляка.

Змиорката беше разсъмването, дет’ заничаше под вратата на Иконната. Спомних си аз тия три съня и тръгнах към Настоятелката, и по пътя вълните ме пръска’а, и ня’аше жи’а душа. Настоятелката си ’ранеше пилците зад школото. Изслуша тя ду’а по ду’а моите сънища, после ми рече, че туй били лука’и предсказания, и ми нареди да вля’а в школото да я почакам, докат’ се помоли на Сонми да й открие тия значения.

В стаята в школото се гушеше светото тайнс’во на Цив’лизо’аните дни. ’Сичките книги от Долините седя’а ей на тия лавици, лепне’а от влага и червеите ги зоба’а, ’ма туй бя’а книги и думи на знаенето! И’аше там и кълбо на света. Щом тоя цял свят е е’но великанско голя’о кълбо, не проумя’ах аз ’що ’ората не падат от него и още не проумя’ам. Аз не бях мно’о умен в учението, ръ’йш ли, не кат’ Кеткин, виж, тя мо’еше да стане следващата Настоятелка, ’ко беше станало ’сичко по-иначе. Прозорците на школото бя’а от стъкло и си бя’а още здра’и след Падението. ’Ма най-голя’ото чудо беше часовникът, ’ми, е’ничкият ра’отещ часовник в Долините, че и на целия Голям Остров, че и на целия Ха-Уай, тъй съм чу’ал. Не му тря’аха батерии, ръ’йш ли, ам’ се нави’аше. Та бях ученик, мно’о ме беше страх от тоя тиктакащ паяк, дет’ ни гле’аше и ни съдеше. Настоятелката ни научи и на Езика на часовника, ’ма съм го забра’ил, помня са’о „часа“ и „и пол’вина“. Помня как Настоятелката разпра’яше: „На цив’лизац’ята й тря’а време и ’ко оста’им тоя часовник да умре, времето и то ш’ умре, и тога’а как ш’ върнем Цив’лизо’аните дни, к’вито са били преди Падението?“.