Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Какво си помислихте, когато чухте това?

Не можех да мисля.

Сега спътникът ми излъчваше мрачен авторитет и аз осъзнах, че винаги го е притежавал. Погледна ролекса си и попита дали г-н Чан е още на свобода. Донеслият вестта Ши-Ли съобщи, че г-н Чан е тръгнал към подземния паркинг за фордове.

Мъжът, когото познавах като аспиранта Хе-Чжу Им, застанал на фона на отдавна умрял актьор, който изпълняваше роля, написана преди век, ме погледна в очите и каза:

— Сонми-451, аз не съм точно този, за когото се представих.

Със Стария Джорджи сме се засичали толко’а пъти, че вече ’ич им не помня бройката, и ’га умра, знам ли к’во ще гле’а да ми скрои тоя ми ти зъбат дявол… Та дайте ми вий малко овнешко, пък аз ш’ви разпра’я к’во стана, ’га се видя’ме за пръв път. Дебело сочно парче, н’ ви ща изгорелите кокали…

Адам, брат ми, и тате, и аз си иде’еме от пазара в Хонокаа по кални друми със ’чупена ос на каруцата с омърляни дре’и. Вечерта ни свари далеко от къщи, та зат’ва опъна’ме палатка на южния бряг на Слушанския брод, щот’ река Уайпио прели’аше от ’сичките дни силен дъжд, че и от прииждането пролетес. Слуша е приятелска земя, ’ма блатиста, в долината на Уайпио ня’а жива душа освен мильон птици, та затв’а не маскира’ме ни палатка, ни каруца, ни нищо. Тате ме прати да с’бера разпалки и дърва за огъня, пък те с Адам през т’ва време да опнат палатката.

Се’а, не’о ден ме беше фанал страшен дрисък, ’щот’ бях изял е’ин развален кучи крак в Хонокаа и клечах в гъстака насред железните дървеса горе над дерето, когат’ не щеш ли, усетих как няк’ви очи ме загледа’а.

— Кой там? — викнах и ’сичките там папрати ми глътна’а гласа.

— На мно’о тъмно си се сврял, момче — реко’а ми тия ми ти папрати.

— Как ти е името? — викнах аз, ’ма не толко’а силно. — И нож и’ам, на, и’ам си!

Току над мойта глава някой зашъпна:

— Ам’ ти кой си, момче, Закри Храбреца или Закри Страхли’еца?

Гле’ам нагоре — и к’во да видя: Стария Джорджи седи крак в’ъз крак на е’но ’згнило желязно дърво, хили се лука’о с гладни очи.

— Не ме е страх от те’е! — рекох му, макар че, да си кажа пра’ичката, гласът ми — досущ кат’ пача пръдня в ураган.

И докат’ цял треперех вътрешно, Стария Джорджи рипна от клона и к’во, мислите, стана? Изчезна кат’ дим у вихрушка, ей на, зад мене. Нищо ня’а… са’о няк’ва тлъста мазна птица, дет’ ровеше из мъха, напра’о си просеше скубането и шиша! Та рекох, че Закри Храбреца мно’о е посрамил Стария Джорджи, а-ха, и той се затирил да гони по-страхли’а плячка от мене. Исках да разпра’я на тате и на Адам за мойто тайнст’но приключение, ’ма приказките са по-сладки, ’га си посмажеш устата, та зат’ва кат’ си запретнах тихо-тихо крачолите и кат’ се промъкнах към оная ми ти тлъста перната гадинка… И кат’ й се метнах…

Госпо’ицата Тлъста птица ми се из’лъзна из пръстите и търти, ’ма аз ня’а се дам, не, погнах я къде нагоре покрай потока из бабуни и бодли’и гъстаци, закърших су’и съчки и ’сичко, бодили ми деря’а лицето, ’ма адски, ’ма на, фана ме авджийската треска, та не видях ни ’га се разреди таз гора, ни, че водопадът Хиилауе реве наблизо, чак докат’ не изскочих пра’о на ливадата и не подплаших тумба коне. Не, не ди’и коне, т’ва бя’а коне целите в кожени брони с капси, пък на Големия остров т’ва ж’ рече са’о едно — ам’ да, Кона.

Дес’тина-дванайсе’ от ония вапцаните диваци вече се надига’а и посяга’а да вадят камшици и ножо’е, и ’зе’а да нада’ат бойни вико’е насреща ми! Оф, се’а хукнах пак надолу, от’де бях дошъл, ей на, авджията се’а беше плячка. Най-близкият Кона търчеше надире ми, другите рипа’а връз конете и се смее’а на майтапа. Се’а, страхът ти туря крила на краката, ’ма освен т’ва ти оплита акъла, та зат’ва доприпках кат’ заек обратно при тате. Бях са’о на девет, та пра’ех к’вот’ ми ка’е ’нстинктът, без да му мисля к’во ш’ стане.

Са’о че тъй и не се върнах при наш’та палатка, че инак ня’аше се’а да седя и да ти разду’ам. Един ми ти възлест корен — па мо’е да е било и кракът на Джорджи — ме спъна, та се търколих в яма със сухи листа, дет’ ме скри’а от копит’та на Кона, що изтрополи’а над мен. Останах там, чу’ах им продраните крясъци, ’га мина’аха покрай мене, са’о на метри из дървесата… Пра’о към Слуша. Към тате и Адам.

Запълзях скришом и бързешката, ’ма закъснях, на, мно’о закъснях. Кона бя’а наобиколили нашия лагер и плющя’а с камшици. Тате беше разма’ал брадвата, пък брат ми бе измъкнал копието, ’ма Кона са’о си играе’а с тях. Стоях накрай поляната, страхът напра’о ми пикаеше в кръвта и не мо’ех да мръдна. Храс! — изплющя един камшик и тате и Адам тупна’а на земята, лежа’а и се гърче’а кат’ змиорки на пясък. Вождът на Кона, свирепа акула, сле’е той от коня и кат’ прецапа плитчината къмто тате, кат’ се захили на вапцаната си дружина, извади оня ми ти нож и клъцна татьовото гърло от ухо до ухо.