Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Трябва да се запозная с този майстор. Какъв миниатюрист!

След излизането ми от утробния контейнер и инструктажа, казах аз, целият ми живот е минал на касата в „Татко Сон“, така че никога не съм срещала своя лицеформист.

Смехът на модната репортерка прозвуча весело, но обидено.

О, сега разбирам — тя не е повярвала, че не сте чистокръвна?

Даде ми визитката си, настоя да си помисля и да се обадя.

— Такава възможност не се отваря десет дни в десетдневката.

Когато таксито ме остави пред Факултета на Единодушието, Хе-Чжу Им помоли отсега нататък да го наричам с рожденото му име. Обръщението „господин Им“ го карало да се чувства като на семинар. Накрая ме попита дали следващия Девети ден ще съм свободна.

Казах, че не искам той да пилее ценното си време заради наложено му от професора задължение.

Хе-Чжу призна, че не е знаел какво да очаква, но ме увери, че му е било приятно.

— Така че нека изиграем мач реванш.

Казах:

— Добре тогава.

Значи кскурзията ви помогна да се разсеете от… отегчението си?

Разбрах, че обкръжението на човек е ключ към неговата самоличност, но моето обкръжение от „Татко Сон“ беше ключ, който бях загубила. Осъзнах, че искам да посетя отново бившата си закусвалня под площад „Чонмьо“. Не съм сигурна, че мога да обясня защо, но едно импулсивно желание може да бъде едновременно смътно осъзнато и силно.

Едва ли е било разумно една възнесена сервитьорка да посещава закусвалня.

Не казвам, че беше разумно, просто беше необходимо. Десет дни по-късно Хе-Чжу също изказа съмнение: тревожеше се, че това би могло „да изрови отдавна погребани неща“.

Точно такава беше целта ми. Бях погребала твърде голяма част от себе си.

Той се съгласи и ми показа как да навия косата си, как да използвам козметика. Скрихме нашийника ми с ярък копринен шал, а докато слизахме с асансьора към таксито, той сложи нефритените си тъмни очила на лицето ми.

Тази Девета вечер от Четвъртия месец площад „Чонмьо“ не беше пълният с летящи боклуци ветровит тунел, какъвто го помнех: приличаше на неудържим калейдоскоп от РекЛ, потребители, чиновници и поп песни. Монументалната статуя на Любимия Председател надзираваше своя рояк от хора с мъдро и благо изражение. В югоизточния край на площада арките на „Татко Сон“ привличаха погледа. Хе-Чжу ме хвана за ръка и ми напомни, че във всеки момент можем да се върнем. Наредихме се на опашката за асансьора и той сложи на пръста ми Душевен пръстен.

Защо?

За късмет: Хе-Чжу имаше суеверна жилка. Влязохме в претъпкания асансьор и кутията заслиза надолу: колко различно беше пътуването с г-н Чан!

Изведнъж вратите се отвориха и вълната гладни потребители ме изхвърли навън в закусвалнята: стоях зашеметена от това колко подвеждащи са били спомените ми.

В какъв смисъл?

Просторният купол беше толкова тесен. Великолепните му червени и жълти цветове — толкова крещящи и вулгарни. Здравословният въздух — мазна воня, от която се задушавах. След тишината в Темосан шумът на закусвалнята ми заприлича на непрестанна оръдейна стрелба. Татко Сон стоеше на Постамента Си и ни поздравяваше. Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше пресъхнало. Със сигурност нашият Логомен щеше да осъди блудната си дъщеря.

Не. Той ни намигна, издърпа се сам към небето за връзките на найковете си, кихна, каза „оп-па“ и се стовари долу върху Постамента Си. Децата запискаха от смях. Как една глупава холограма будеше у нас такова страхопочитание?

Хе-Чжу отиде да потърси маса, докато аз обикалях около Центъра. Моите сестри се усмихваха под грейналите над тях сладникави лампи. Колко неуморно работеха! Тук бяха двете Юна, тук беше Ма-Лю-Да-108 — на нашийника й все така блестеше звездата на мъртвата ми приятелка. Сега моите планове за отмъщение ми се сториха толкова нелепи. Каква по-лоша съдба можех да им скроя от дванайсетте години в „Татко Сон“? На старата ми каса в западната част стоеше новолика Сонми. Тук беше Келим-889, заместничката на Юна. Наредих се на опашка на касата й и колкото повече наближаваше редът ми, толкова по-нервна ставах.

— Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“! Да, госпожо? На какво ще се насладите днес?

Попитах я дали ме е познала.

Келим-889 се усмихна още повече, за да прикрие объркването си.

Тихо и бавно попитах дали помни Сонми-451, сервитьорка, която е работила до нея и една сутрин е изчезнала.

Безизразна усмивка. Глаголът „помня“ не присъстваше в речника й.