Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Аз отново се извиних за липсата си на обноски и го поканих да влезе.

Той си свали найковете, като каза:

— Аз се извинявам за липсата си на обноски. Когато съм изнервен, говоря твърде много и казвам глупави неща. Ето, пак. Може ли да пробвам шезлонга ви на магнитна възглавница?

Да, казах, и попитах защо го изнервям.

Очевидната причина, отговори той, е, че изглеждам като всяка Сонми във всяка стара закусвалня, но щом отворя уста, се превръщам в доктор по философия. Аспирантът кръстоса крака на шезлонга, залюля се и прокара ръка през магнитното поле. Призна:

— Едно гласче в главата ми се обажда: „Помни, че това момиче е важен момент от историята на науката. Първата стабилно възнесена фабрикатка! Внимавай какво говориш! Трябва да бъде дълбокомислено!“ И разбира се, дрънкам само нелепи безсмислици.

Уверих го, че се чувствам по-скоро образец, отколкото важен исторически момент.

Хе-Чжу сви рамене и каза, че според професора едно вечерно излизане из града ще ми се отрази добре, и усмихнат размаха Душевен пръстен.

— За сметка на Единодушието. Ю-ху. Няма спирачки. Каква е вашата представа за развлечение?

Извиних се, че нямам представа за развлечение.

Е, заразпитва ме Хе-Чжу, какво правя за разпускане?

— Играя Го на сонито си — казах аз.

— За разпускане? — попита той смаян. — Кой печели, вие или сонито?

— Сонито — отговорих аз, — иначе как ще се усъвършенствам?

— Значи победителите — предположи Хе-Чжу — са истинските губещи, защото не научават нищо? Тогава какви са губещите? Победители?

Не знаех дали говори сериозно. Казах:

— Ако губещите могат да се възползват от това, на което ги учат противниците им, да, в дългосрочен план губещите могат да станат победители.

— Мила Корпокрацийо — изпъшка Хе-Чжу Им, — да вървим в града.

Той не ви ли дразнеше малко?

Първоначално ме дразнеше много, но си казах, че този аспирант е предписанието на професор Мефи срещу моето неразположение. Освен това Хе-Чжу ми направи комплимент, като ме нарече „личност“, а дори Юна-939 не беше разговаряла с мен така спонтанно. Попитах госта си какво прави обикновено в Деветите вечери, когато не е принуден да се грижи за превъзходни образци.

Хе-Чжу се усмихна дискретно-дипломатично и ми каза, че мъжете от обществената класа на Мефи няма нужда да принуждават, те само предлагат. Каза, че в Деветите вечери понякога ходи на закусвалня или бар със състудентите си или, ако му излезе късметът, на клуб с момиче.

Аз не бях състудент и не бях точно момиче.

Той предложи някой пасаж, за да „вкуся от плодовете на Неа Со Копрос“.

Няма ли да му е неловко, попитах аз, да го видят със Сонми? Бих могла да си сложа шапка и да се загърна.

Хе-Чжу Им се подвоуми, после предложи да си залепя магьосническа брада и да сложа чифт еленови рога.

— Нямам нищо такова — отговорих аз.

Хе-Чжу се разсмя и ми каза да си сложа каквото и да е, стига да ми е удобно, като ме увери, че в града много по-лесно ще се слея с тълпата, отколкото в зала за лекции. Долу чакаше такси и той щеше да ме изчака във фоайето.

Притеснявахте ли се, че ще излезете от Темосан?

Да, със сигурност. Хе-Чжу ме развличаше с обяснения за забележителностите. Той насочи таксито покрай Мемориала на низвергнатите плутократи, около двореца Кьонбоккун и по Булеварда на Десетте хиляди РекЛ. Шофьорът беше чистокръвен от Бангладеш с остър нюх за тлъсти суми от корпокративни служебни сметки.

— Идеална вечер за Лунната кула, господине — подхвърли той и Хе-Чжу тутакси се съгласи.

Спираловидният път се изкачваше по великанската пирамида високо, високо над навесите, над всичко освен корпокративните монолити. Качвали ли сте се някога нощем на Лунната кула, Архиварю?

Не, дори денем не съм се качвал. Ние, гражданите, оставяме Кулата предимно на туристите.

Отидете. От двеста трийсет и четвъртия етаж агломерацията приличаше на мъгла от ксенон, неон, движение, въглероден двуокис и навеси. Ако го няма стъкленият купол, обясни ми Хе-Чжу, вятърът на тази височина ще ни отвее като изпуснати хвърчила. Той ми посочи различни хълмове и забележителности, за някои от които бях чувала, а някои бях виждала на РекЛ и триизмерни картини. Площад „Чонмьо“ беше скрит зад един монолит, но стадионът се виждаше: отворено светлосиньо око. Тази вечер лунен спонсор беше корпокрацията за семена „Сийдкорп“. Огромният лунен прожектор на далечната планина Фуджи показваше РекЛ след РекЛ върху лицето на луната: домати, едри колкото бебета, млечнобели кубове карфиол, лотосови корени без дупки, балончета с текст, които изригваха от сочната уста на Логомена на „Сийдкорп“.