Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Това е нашият ред. Вървете отзад.

Момичетата се изпариха, но аз се почувствах неудобно: надделя страхът им от Единодушието, а не положителното отношение към мен. Д-р Чуан така се смути от принудителя, че измънка цялата си лекция, без нито веднъж да погледне към слушателите си. Предразсъдъците са като вечната замръзналост.

Осмелихте ли се да отидете на още лекции?

На една — върху „Основите“ на Луу. Отидох без придружител — предпочитах обидите пред външната броня. Отидох по-рано, седнах на място отстрани и докато залата се пълнеше, стоях със забрало. Студентите ме гледаха с недоверие, но не ме замеряха с хартиени стрелички. Две момчета отпред се обърнаха. Имаха честни, загрижени лица. Едното попита дали наистина съм нещо като изкуствен гений.

— „Гений“ не е дума, която може да се използва така небрежно — отбелязах аз.

Щом чуха сервитьорка да говори, двамата се зачудиха.

— Сигурно е същински ад — каза другият — да притежаваш съобразителен ум, затворен в такова нисше тяло, създадено за сервиране.

Отговорих, че съм се привързала към тялото си.

Този път на тръгване от залата за лекции ме дебнеше петдесетглава хидра от въпроси, уокмени с микрофони и светкавици на никони. От коя закусвалня на „Татко Сон“ идвам? Кой ме е записал в Темосан? Наистина ли съм „възнесена“? Как така? Има ли още такива като мен? Чувала ли съм за Юна-939? С колко седмици разполагам, преди възнасянето ми да дегенерира? Аболиционистка ли съм? Имам ли си приятел?

Пуснали са Медиите в държавен университет?

Не, но Медиите предлагаха награди за статии за Сонми от Темосан. Сложих си качулката и опитах да си пробия път с лакти до Факултета на Единодушието, но навалицата беше толкова гъста, че ми събориха забралото, паднах на пода и лошо се ожулих, докато двама цивилни принудители успеят да евакуират коридора. Професор Мефи ме посрещна във фоайето на Единодушието, промърмори, че съм прекалено ценна, за да се излагам на нападките на любопитната тълпа. Той въртеше енергично пръстена си с дъждовен камък — подсъзнателният му показател за стрес.

Разбрахме се да качват лекциите на моето сони.

Как вървяха сутрешните ксперименти, на които се подлагахте?

Всекидневно напомняне за истинския ми статут. Като погледна назад, разпознавам отчуждението, което Юна-939 изпита, когато се затвори в себе си. За какво ми е всичкото това знание, питах се аз, щом не мога да го използвам, за да подобря съществуването си? Виждах безрадостния по-общ план. Как щях да се чувствам на Кзалтация след девет години и девет звезди с превъзходните си знания? Дали амнезидите можеха да изтрият знанията, които съм придобила? Исках ли това да се случи?

Седях с часове, без да прелистя и страница на сонито си. За една десетдневка прочетох само приказка със заглавие „Малката русалка“ от „Книгата за Отвън“ на Юна, тъжно повествование за липса на принадлежност. Дойде четвъртият месец, а с него и първата ми годишнина като чудат екземпляр в Темосан, но пролетта не ми донесе радост.

Любопитството ми умира, споделих с професор Мефи по време на семинара ни за Томас Пейн. Беше ясен Първи ден и през отворения прозорец на професора нахлуваше шум от бейзболен мач.

Моят наставник каза, че трябва да установим източника на това заболяване, и то спешно.

Казах нещо по повод това, че четенето не е истинско знание, че истинското знание без опит е храна без хранителна стойност.

— Трябва да излизаш повече навън — отбеляза професорът.

Отново на лекции? Навън из университетското градче? Или навън из агломерацията?

На Деветата вечер в квартирата ми дойде млад аспирант от Единодушието на име Хе-Чжу Им. Той се обърна към мен с „госпожице Сонми“ и обясни, че професор Мефи го е помолил „да ме разведри“. Професорът имал власт над живота и смъртта на неговото бъдеще, затова дошъл.

— Това беше шега — добави младежът.

После попита дали го помня.

Помнех го. Сега черната му коса беше съвсем късо подстригана и кестенява, а веждите му — изскубани там, където не бяха украсени, но това беше жилавият студент, бившият съученик на Бум-Сук, донесъл новината за смъртта на Уин-027 поради глупава грешка на Мин-Сик.

Той огледа мястото, където живеех.

— Е, това тук превъзхожда тясната дупка на Бум-Сук Ким. Тук може да се побере целият апартамент на семейството ми.

Съгласих се, че е наистина много просторно.

Настана мълчание. Хе-Чжу Им предложи да остане в асансьора, докато му кажа да си тръгне.