Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Съветникът Мефи каза, че ме прехвърлят във Факултета на Единодушието в западния край на университетското градче, и се извини, че е допуснал „онези три чиновнически мишки“ да си играят с живота ми. Времето попречило да се намесят по-рано. Не знаех как да реагирам, затова дадох покорен и добре ориентиран отговор:

— Да, господине.

Алеите и покритите галерии на университетското градче гъмжаха от тълпи, празнуващи Навечерието на Секстета. Г-н Чан ме научи как да тътря крака по по-грапавия лед, за да получа сцепление. По миглите и ноздрите ми кацаха снежинки. Щом погледнех небето, имах усещането, че падам нагоре. С приближаването на професор Мефи битките със снежни топки секваха, борците му се покланяха. Скрита под качулката, аз изпитвах прекрасно чувство за анонимност.

Докато вървяхме през един двор, чух музика. Не РекЛ или поп песен, а гол, ехтящ звук. Съветникът Мефи забеляза интереса ми и каза, че това е човешки хор. Спряхме за минута, за да чуем по-добре музиката.

Двама принудители, които охраняваха фоайето на Факултета на Единодушието, отдадоха чест и поеха пелерините ни. Разкошът на сградата беше изцяло нов за мен, обзавеждането тук беше толкова пищно, колкото спартанска беше обстановката във Факултета по психогеномика. Застланите с килими коридори бяха украсени с ред ирченски огледала, урни на владетелите на Шила, триизмерни изображения на герои на Единодушието. Съветникът Мефи изреди имената им. В асансьора имаше полилей, гласът му рецитираше Катехизиси на Единодушието, но Съветникът Мефи му нареди да млъкне.

Асансьорът се отвори към просторен, слабо осветен, дълбок апартамент като от онези лайфстайл РекЛ за висшата класа. В централната камина танцуваше триизмерен огън, заобиколен от увиснали във въздуха мебели на магнитна възглавница. Две стени от огледално стъкло разкриваха главозамайваща гледка към агломерацията, забулена от ярката снежна мъгла. По вътрешните стени бяха окачени картини. Попитах Съветника дали това е неговият офис.

— Моят офис е един етаж по-нагоре — отговори той. — Това е новата ти квартира.

Г-н Чан кимна утвърдително и предложи да поканя госта си да седне. Помолих Съветника Мефи за извинение: никога досега не бях посрещала гост, затова още не се бях ошлайфала в обноските.

Диванът на магнитна възглавница леко се залюля под тежестта на Съветника; той ми каза, че снаха му е преобзавела квартирата ми съобразно моите нужди. Избрала е платната на Ротко с надеждата, че ще ме предразполагат към съзерцание.

— Копия, възпроизвеждащи оригиналите до последната молекула — увери ме той, въпреки че нямах представа какво означава „Ротко“. — Макар и някои да възразяват, че в нашия свят не е останал нито един оригинал. Стилът на автора като че ли отразява твоето положение, Сонми-451: той рисува така, както би трябвало да виждат слепите.

Объркваща вечер: в един момент стрели от арбалет, в друг — история на изкуството…

Със сигурност, а и още не беше свършила. Професорът се упрекна за това, че докато е пътувал с мен във форда си от площад „Чонмьо“, не е забелязал потенциала ми.

— Предположих, че си поредният полувъзнесен ксперимент, обречен на умствен разпад след няколко седмици. Ако не ме лъже паметта, дори задрямах — така ли беше, господин Чан? Кажете истината.

Застанал на пост до асансьора, г-н Чан си спомни, че по време на пътуването господарят му е дал почивка на очите си. Съветникът Мефи сви рамене.

— Повече от сигурно е, че сега се чудиш с какво толкова си привлякла вниманието ми, Сонми.

Твърдението му беше като ръкостискане: „излез, знам, че си вътре“. Или капан. Изиграх учтиво неразбиране.

Съучастническото изражение на Мефи ми подсказа, че той не ме обвинява за моята предпазливост. Съветникът каза, че в Университета Темосан има тринайсет хиляди и деветстотин студенти, които генерират над два милиона библиотечни заявки за теглене за семестър. Повечето са текстове за курсовете и свързани с тях статии, останалото е всичко — от обяви за недвижими имоти до цените на борсата, от спортни фордове до видове стейнуей, от йога до птици в клетки.

— Там е работата, Сонми, че за да си направи труда главният библиотекар да ми подаде сигнал, трябва да се е появил читател с наистина еклектични интереси.

Професорът включи ръчното си сони и зачете собствения ми списък с поръчки за теглене. 18-и ден от Шестия месец — Епосът за Гилгамеш; 2-ри ден от Седмия месец — „Спомени“ на Иренео Фунес. 1-ви ден от Деветия месец — „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън. Съветникът, окъпан в моравото сияние на сонито, изглеждаше почти горд.