Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Здравейте! Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“!

Попитах:

— Щастлива ли си, Келим-889?

Тя кимна и усмивката й грейна от въодушевление.

„Щастлива“ е дума от Втория Катехизис. Още мога да ги декламирам. „При условие, че се подчинявам на Катехизисите, Татко Сон ще ме обича; при условие, че Татко Сон ме обича, аз ще съм щастлива.“

Жесток импулс ме подтикна да попитам Келим дали не иска да живее така, както живеят чистокръвните. Да седи на масите в закусвалните, вместо да ги бърше.

Келим-889 така отчаяно искаше да ми угоди, че ми отговори:

— Сервитьорките ядат Сапун!

Да, упорствах аз, но не иска ли да види света Отвън?

Сервитьорката ме погледна така, както сигурно аз съм гледала Юна-939, когато е споделяла с мен отклоненията си. Тя каза:

— Сервитьорките не излизат Отвън, докато не получат дванайсет звезди.

Едно момиче потребител с цинкови халки и изкуствени нокти ме побутна.

— Ако много държите да дразните тъпите фабрикатки, правете го Първите сутрини, не Деветите вечери. Аз трябва да стигна до пасажите преди началото, а не след края на комендантския час, ясно?

Набързо поръчах на Келим-889 сок от рози и венци от акула. Искаше ми се Хе-Чжу да е с мен: тревожех се, че Душевният пръстен може да не сработи и да ме разобличат като избягала фабрикатка.

Уредът проработи, но заради въпросите ми ме набелязаха като източник на неприятности.

— Образовайте собствените си фабрикатки! — изръмжа приятелят на потребителката, когато се промуших покрай тях с подноса. — Аболиционистка.

Други чистокръвни на опашката ме изгледаха неспокойно, докато минавах, сякаш пренасях заразна болест.

Хе-Чжу беше намерил свободна маса в западния сектор. Колко ли десетки хиляди пъти бях бърсала тази повърхност? Хе-Чжу предпазливо попита дали съм научила нещо важно.

Прошепнах:

— Ние просто робуваме тук дванайсет години.

Аспирантът от Единодушието се почеса по ухото и се огледа дали някой не ни подслушва. Отпи от сока си от рози и кимна. Десет минути мълчаливо гледахме РекЛ.

Значи посещението ви в „Татко Сон“ беше… разочарование? Намерихте ли „ключа“ към възнасянето си?

Предполагам, ключът беше, че няма ключ. В „Татко Сон“ аз бях робиня, в Темосан бях робиня с малко повече привилегии. Още нещо се случи обаче, когато тръгнахме обратно към асансьора. Разпознах една чиновническа съпруга, която работеше на сонито си. Произнесох името й на глас:

— Госпожо Ри.

Превъзходно запазената със свежехапчета жена вдигна поглед и се усмихна озадачено със сочните си премоделирани устни.

— Преди бях госпожа Ри, но сега съм госпожа Ан. Покойният ми съпруг се удави миналата година при злополука по време на риболов.

— О! — възкликнах аз. — Това е направо ужасно.

Г-жа Ан попита дали съм познавала добре покойния й съпруг.

Да лъжеш е по-трудно, отколкото изглежда при чистокръвните.

Г-жа Ан повтори въпроса си.

— Преди да се оженим, съпругата ми беше качествен стандартизатор в Корпокрацията — набързо обясни Хе-Чжу и добави, че площад „Чонмьо“ е бил в моя район и че Провидецът Ри е бил образцов служител на Корпокрацията.

У г-жа Ан се появиха подозрения. Тя попита кога точно съм работила с покойния й съпруг.

Вече знаех какво да кажа:

— Когато Помощник му беше потребител на име Чо.

Усмивката не слезе от лицето й, но се промени.

— А, да, Помощникът Чо. Изпратиха го някъде на север, за да се научи на работа в екип.

Хе-Чжу ме хвана за ръка и каза:

— Е, „всички за Татко Сон, Татко Сон за всички“. Пасажите ни зоват, скъпа. Г-жа Ан очевидно е от жените, които не си губят времето.

Пожелахме си на добър час.

По-късно, когато се прибрахме в тихия ми апартамент, Хе-Чжу ми направи следния комплимент:

— Ако аз се бях възнесъл от сервитьор до гений само за дванайсет месеца, сегашният ми адрес нямаше да е апартамент за гости във Факултета на Единодушието, а някъде вдън Земята на Лудите. Казваш, че си „депресирана“ — аз виждам в теб само сдържаност. Позволено ти е да се чувстваш объркана и да не си наясно със себе си. Това не означава, че си дефектна — означава само, че си истински човек.

Играхме Го до началото на комендантския час. Хе-Чжу спечели първата игра, аз — втората.

Колко такива кскурзии имаше?

Всяка Девета вечер до Деня на корпокрацията. Сближаването породи в мен уважение към Хе-Чжу. Отидох при Съветника Мефи да споделя високото си мнение за аспиранта. По време на семинарите професорът не ме разпитваше за нашите излизания — може би протежето му пишеше доклади, но Мефи искаше да се насладя на усещането, че имам личен живот. Работата за Съвета отнемаше по-голямата част от времето му и аз го виждах по-рядко. Сутрешните тестове продължаваха с любезни, но незапомнящи се учени.