Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Слабостта на Хе-Чжу към интригите в университетското градче се оказа поучителна. Научих, че Темосан не е единен организъм, а мравуняк от враждуващи племена и групи по интереси, до голяма степен като Чучхе. Факултетът на Единодушието упражняваше господство, което будеше презрение.

— „Тайните са вълшебни куршуми“ — цитираше професора си Хе-Чжу.

Но това господство обяснява защо студентите, които учат за принудители, имат твърде малко приятели извън факултета. Хе-Чжу призна, че момичетата, които си търсят съпрузи, са привлечени от бъдещия му статут, но връстниците му и по-възрастните мъже избягват да се напиват в негово присъствие.

Архиварю, времето минава. Може ли да преминем към последната ми нощ в университетското градче?

Както желаете.

Голямата страст на Хе-Чжу бяха диснитата, а едно от предимствата на обучението при професор Мефи беше достъпът до забранени неща в архивите на службата за сигурност.

Тоест до самиздат на Съюза от Производствените зони?

Не. Говоря за още по-забранена зона: миналото. За диснита отпреди Сблъсъците. По онова време са ги наричали „филми“. Хе-Чжу казваше, че древните са притежавали артистичност, от която триизмерните картини и корпокрацията отдавна са се отказали. Трябваше да му се доверя: единствените диснита, които някога бях гледала, бяха порнокартините на Бум-Сук. В последната Девета вечер на Шестия месец Хе-Чжу дойде и донесе ключ за една екранна зала в университетското градче, като вместо обяснение каза, че един студент по Медии му дължи услуга. Той заговори с театрален шепот:

— Имам диск с един от най-великите филми, сериозно, правени от който и да било режисьор в която и да било епоха.

А именно?

Авантюристичен филм със заглавие „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, създаден преди основаването на Неа Со Копрос в отдавна превзета от опустошени земи провинция на неуспялата Европейска демокрация. Гледали ли сте някога филм от началото на двайсет и първи век, Архиварю?

Архивар осми ранг не може и да мечтае за подобно разрешение от службите за сигурност! Учуден съм, че обикновен аспирант, пък бил той и от Единодушието, е получил достъп до такъв подстрекателски материал.

Защо нашата корпокративна държава смята за незаконен всеки исторически дискурс — това е смущаващ въпрос. Дали защото историята е своеобразна банка на човешкия опит, която си съперничи с тази на Медиите? Ако е така, защо се пазят архиви като тези на вашето министерство, чието съществуване дори е държавна тайна?

Със сигурност не мога да ви кажа. Какво беше мнението ви за тази „Зловеща участ“?

Светът му ме заинтригува, различията между него и нашия свят са неописуеми. Тогава чистокръвни са вършили цялата черна работа, единствените фабрикати са били болнави овце. С възрастта хората са се отпускали и са погрознявали, не е имало свежехапчета. Старите хора са чакали смъртта си в затвори за сенилни и незадържащи, нямало е фиксирана продължителност на живота, нямало е центрове за евтаназия.

Всичко това звучи мрачно и безнадеждно.

И тогава, както и сега, безнадеждността е функция на бедността, не държавна политика. Празната зала беше тревожен фон на дъждовните пейзажи в старото дисни. На екрана шестваха озарени от слънчева светлина великани, уловени от обектив, съществувал по времето, когато дядото на вашия дядо, Архиварю, още е ритал в утробата на майка си.

Времето е това, което пречи на историята да се случва едновременно, времето е скоростта, с която миналото изчезва. Филмът за кратко възкресява онези изгубени думи. Онези отдавна рухнали сгради, онези отдавна разложени лица — те ме завладяха. Петдесетте ми минути пред киноекрана с Хе-Джу бяха упражнение по щастие.

Само петдесет минути?

По време на една важна сцена, когато книгокрадецът, чието име е в заглавието на филма, получи някакъв пристъп — лицето му, надвесено над чиния с грах, се изкриви и застина, — ръчното сони на Хе-Чжу избръмча. От него се разнесе уплашен глас:

— Аз съм Ши-Ли! Отвън съм! Пусни ме да вляза! Случи се най-лошото!

Хе-Чжу натисна дистанционния ключ и вратата на залата се отвори: клин от жълта светлина плъзна по празните седалки. Вътре нахлу студент с лъснало от пот лице, отдаде чест на Хе-Чжу и съобщи новина, която щеше да разтърси живота ми. Отново. Четирийсет-петдесет принудители са щурмували Факултета на Единодушието, арестували са професор Мефи и ни търсят. Имат заповед да заловят Хе-Чжу за разпит, а мен да убият на място. Изходите на университетското градче са завардени.