Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Мълвата ми обади, че Мероним била в дерето Гъсджоу, и ’начи аз хукнах натам, да, и я сварих да пълни няк’ви малки Хитри бурканчета с вода в дерето Гъсджоу в тоя ми ти проли’ен дъжд, ’ма ръ’йш ли, Уолт вече минал оттам и й обадил мълвата. Предвидящата си носеше спец’ялната чанта с неща и аз благодарих на Сонми за туй. „Добър ден“ — викна ми Корабната жена, ’га ме видя да търча и да джапам в реката.

„Не, не е добър — отвърнах й аз. — Кеткин умира!“ Мероним слушаше мно’о нажалена, докат’ й разпра’ях за рибата скорпион, ’ма рече, че съжаля’а, не, ня’ала Хитър цяр, пък и без туй билките на Уимоуай и песнопен’ята на Лиъри били церовете на Големия остров, и туй било най-’убаво за болните на Големия остров, не ли?

„Лайна от динго“ — рекох й аз.

Тя поклати глава, ’ма мно’о тъжно. „Ний, Провидците, сме се зарекли да н’ се месим в естест’ния ход на нещата.“

Се’а аз заго’орих лука’о: „Кеткин ти вика леля и си мисли, че си ни рода. Ти в наш’то жилище се държиш докат’ същ роднина. Туй поредната преструвка ли е, че да мо’еш по-добре да ни изучиш? Пак ли й част от твойта «не цяла истина»?“.

Мероним трепна. „Не, Закри, не е.“

„Е, ’ми тога’а — рекох аз да си опитам късмета — аз ш’ ти река, че имаш спец’ялна Хитрина, дет’ мо’е да помогне на твоите роднини.“

Думите на Мероним ме бодна’а кат’ копие. „Що пак не ми преро’иш из нещата и сам не си ’земеш мойта спец’ялна Хитрина на Предвидците?“

Да, тя знаеше за мене и за сребърното яйце. Беше се престру’ала, че не знае, ’ма знаеше. Ня’аше смисъл да викам „не“, затуй не рекох. „Сестра ми умира, докат’ ние с тебе седим тука и се разпра’яме.“

Толкоз мно’о реки и дъждове на света изтеко’а край нас. Най-накрая Мероним рече, че да, щяла да дойде да види Кеткин, ’ма отро’ата на рибата скорпион е бърза и силна и тя сигур’ ня’а да мо’е да напра’и нищо да спаси мойта сестричка, и най-добре да разбера тая истина още се’а. Не рекох ни „да“, ни „не“, са’о я поведох бърже надолу към жилището на Мънро. Та влезе Предвидящата вътре, Уимоуай й разпра’и к’во е напра’ила, ’ма Брадатият Лиъри рече: „Ооо, е’на дяволица се приближи… Ооо, усещам я с моите спец’ялни сили…“

Кеткин вече беше изпаднала в несвяст, да, лежеше мно’о неподвижна и вдървена кат’ икона, и са’о съвсем слаб дъх къркореше в гърлото й. Скръбното лице на Мероним рече: „Не, вече е отишла мно’о далече и аз нищо не мо’а да напра’я“; и целуна за сбогом мойта сестричка по челото, и тъжна изле’е пак вън на дъжда. „О, вижте я Предвидящата — гракна Лиъри, — тяхната Хитрина мо’е да задвижва стоманени кораби с магия, ’ма са’о Свещените песнопен’я на Ангела Лазар мо’ат примами обратно душата на момичето от блатата на отчаянието между жи’ота и смъртта.“ Отчаяние ме обзе, мойта сестричка умираше, дъждът трополеше, ’ма оня същи глас не млъкваше в ухото ми. „Мероним.“

Не знаех ’що, ’ма я последвах навън. Тя се беше подслонила до вратата на грънчарниц’та на Мънро и гле’аше иглите на дъжда. „Ня’ам пра’о да ти искам услуги, не бях добър домакин, не, бях мно’о лош, напра’о пиклив, ’ма…“ Думите ми свърши’а.

Предвидящата нит’ мръдна, нит’ ме погледна, не. „Жи’отът на твойто племе си има естес’вен ред. Кеткин щеше да я настъпи тая риба скорпион, без значение тука ли съм ил’ не.“

Дъждовните птици запя’а тяхната плискаща-пляскаща песен. „Аз съм са’о тъп козар, ’ма си мисля, че са’о със стоенето си тука ти го наруша’аш тоя естес’вен ред. Мисля си, че ти уби’аш Кеткин, кат’ не пра’иш нищо. И си мисля, че ’ко твоят син Анафи лежеше там и отро’ата на рибата скорпион му разтапяше сърцето и дроба, тоя естес’вен ред ня’аше да е толко’а важен за тебе, нал’ тъй?“

Тя не отвърна, ’ма аз знаех, че слуша.

„Що животът на е’ин Предвидец да е по-ценен от тоя на Чо’ек от Долините?“

Мероним загу’и спокойствие. „Не съм дошла тука да се пра’я на Госпожа Сонми ’секи път, ’га стане нещо лошо и кат’ щракна с пръсти, да го попра’я! Аз съм са’о чо’ек, Закри, кат’ тебе, кат’ ’сички!“

Аз й обещах: „Ня’а да е ’секи път, кат’ стане нещо лошо, са’о се’а“.

В очите й и’аше сълзи. „Т’ва не е обещание, дет’ мо’еш да го спазиш или да го нарушиш.“

Изведнъж ’зех да й разпра’ям ’сичката истина до капка за Слушанския брод, да, ’сичко. Как бях завел Кона да убият тате и да поробят Адам и как нивгаш не бях признал пред никого чак до тоя сърцетуп. Не знаех ’що разпра’ям тая потулена тайна на врагинята си, чак до края, ’га сфанах ’що и също й го рекох. „Туй, дет’ току-що ти го разпра’их за мене и за душата ми, е кат’ копие в гърлото ми и запушалка в устата ми. Ти мо’еш да ка’еш на Старата Мама Мълва т’ва, дет’ ти го разпра’их, и да ме съсипеш, когат’ си поискаш. Тя ш’ти повярва и тря’а ти повярва, ’щот’ т’ва е истина, ’сяка е’на дума, и ’ората ш’ти повярват, ’щот’ усещат, че мойта душа е пълна с камъни. Се’а, ’ко и’аш няк’ва Хитрина, к’вот’ да е, дет’ мо’е да помогне на Кеткин, дай ми го, кажи ми го, напра’и го. Никой нивгаш, ’ма нивгаш ня’а разбере, не. Закле’ам се, са’о ти и аз.“