Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Когато дойдох тук, взех моминското си име Бърджис. Аз съм мисис Матри, баща ти беше Рийс Матри, а ти си Пол Матри. Но аз исках да забравя това име. — Тя присви устни. — Исках ти никога да не видиш и чуеш това име.

— Но защо?

Майка му замълча. Очите й помръкнаха. Почти беззвучно тя отговори:

— За да те избавя от един ужасен позор.

Усещайки ускореното биене на сърцето си и една особена, сякаш куха болка в стомаха си, той изчака неподвижен майка му да продължи. Но това не беше по силите й. Тя му хвърли отчаян поглед.

— Не ме насилвай да продължа, сине. Мистър Флеминг ми обеща да ти разкаже всичко. Иди при него. Той те очаква.

Пол виждаше, че за нея беше мъчение да продължи, но той страдаше не по-малко и не можеше да я пощади.

— Продължавай — настоя той, — твой дълг е да ми кажеш всичко!

Тя започна да плаче, задавена от хълцания, които разтърсваха тесните й рамене. Никога преди не я беше виждал да плаче. След малко тя бързо пое дъх, дълбоко и болезнено, сякаш събираше всичките си сили. Без да го погледне, изрече задъхана:

— Баща ти не загина при пътуване в Южна Америка. Той се опитваше да се добере до там, когато полицията го арестува.

От всички неща, които очакваше да чуе, това беше последното. Сърцето му пропусна един удар, после сякаш отскочи в гърлото му.

— За какво? — заекна той.

— За убийство.

В малката стая се възцари мъртва тишина. Убийство. Смразяващата дума отекна гръмовно, после пак проеча в хълмистите гънки на мозъка му. Почувства слабост. Студена пот обля цялото му тяло. Гласът му изсъска въпроса с разтреперан шепот:

— Тогава… бил е обесен, нали?

Тя поклати глава със зеници забулени в омраза.

— По-добре би било за нас да го бяха обесили. Беше осъден на смърт… и помилван в последната минута… сега излежава доживотна присъда в затвора Стоунхийт.

Това беше твърде много за нея. Главата й клюмна встрани, тя се олюля и се смъкна надолу в стола си.

Къщата на пастор Флеминг се намираше в деловия център на Белфаст близо до Северната гара — грозно тясно жилище, боядисано в циментено сиво като съседната църквица. Макар че се чувстваше изчерпан физически и годен само да се скрие в някой тъмен ъгъл, една разяждаща го неотложност да се срещне с пастора, го беше тласнала да се повлече по влажните улици, блеснали в светлини и шумни от гуляйджиите в съботната вечер. Майка му бе дошла на себе си след припадъка и се беше оттеглила в спалнята си. Пол не можеше и да помисли за почивка, докато не узнаеше нещо повече, докато не узнаеше всичко.

В отговор на почукването му лампата в антрето светна и Ела Флеминг отвори вратата.

— А, това си ти, Пол. Влизай.

Тя го въведе в гостната — стая с нисък таван, тъмночервени завеси на прозорците и груба мебелировка, стоплена от горящите в камината въглища.

— Баща ми е зает с един от енориашите си. Няма да се бави дълго. — Тя се насили да се усмихне. — Навън стана влажно. Ще ти направя какао.

Универсалното лекарство на Ела за повечето болести беше чаша горещо какао — един непринуден жест към енориашите. Пол нямаше никакво желание да опита от невинното питие, но бе твърде изтощен, за да й откаже. Дали само въображението му виждаше в държането й нещо неловко, а в леко присвитите устни белег, че знае за положението, в което се намираше той? Отпусна се безчувствено в стола си, докато тя донесе един поднос от кухнята, разбърка захарта с какаото и го заля с гореща вода.

Беше само две години по-голяма от него, но с елегантната си тънка в талията фигура и бледа кожа, излъчваше нещо момичешко. Сиво-зелените й очи — най-хубавото нещо в лицето й — бяха големи и изразителни. Обикновено бяха весели и сантиментални, но понякога можеха да се изпълнят със сълзи или да искрят гневно. Винаги изрядна в облеклото си, тази вечер тя носеше тъмна плисирана пола, черни чорапи и бяла, свободна, току-що изгладена блузка, изрязана около шията й.

Той пое от нея и мълчаливо изпи чашата какао. Веднъж-дваж тя повдигна очи от плетивото си и го погледна въпросително. По природа беше приказлива, мисълта й течеше плавно, а поддържането на домакинството на овдовелия й баща й беше придало известна самоувереност. Но когато Пол не отговори на няколкото нейни безцелни забележки, добре очертаните й вежди се сключиха и тя не се обади повече.

В коридора се чуха гласове, последвани от изщракването на входната врата. Ела изведнъж стана.

— Ще кажа на татко, че си тук.