Арчибалд Кронин: Отвъд бездната

— Имаме късмет, че е възможно да извадим дубликат като пишем до Съмърсет Хаус 4 4 Централно учреждение, в което се съхраняват депозирани завещания и документи, свързани с данъчното облагане и гражданското състояние. — Б.пр. в Лондон. Ще го направя още тази вечер.

Тя направи отрицателен жест с ръка. Гласът й сега прозвуча по-спокоен:

— Не е твоя работа да пишеш до там, Пол — каза тя и като прочете съмнение в погледа му, добави: — Нека не вдигаме шум за нищо. Денят не беше лек и за мен. Утре ще пиша чрез общината за това удостоверение.

— Няма да забравиш, нали?

— Пол!

— Съжалявам, мамо.

— Добре, скъпи.

Колеблива усмивка озари измъченото й лице с блед лъч просветление.

— Сега запали осветлението. Ще поразчистя и ще се приготвим за сън.

През следващите два дни Пол беше изцяло зает. Университетът Куинс прекъсваше занятията за Голямата ваканция и възникнаха много задължения свързани с края на семестъра. По общо желание той трябваше да свири на пианото на годишния студентски хоров концерт. Беше се оказало трудно да открие и една не на място оставена книга от университетската библиотека. В последния момент имаше практически изпит по химия. После преживя и обичайното напрежение в очакване да оповестят общите резултати, но когато списъците бяха разлепени, видя, че в класирането беше заел едно задоволително място. Общо взето, като добър студент, приятен компаньон и превъзходен атлет, Пол се ползваше с уважението на целия клас. Неговата популярност обаче отслабваше от едно спотаено мнение, преобладаващо главно всред студентите медици — група търпяща порицание — които не можеха да разберат благоприличието му поведение и намираха във въздържанието му от по-невинните студентски грехове само позиране.

Веднъж или дваж, макар че умът му бе зает с друго, мислите му се връщаха към скорошната сцена с майка му и като я наблюдаваше, той се питаше дали у нея не се забелязваха признаци на вътрешно напрежение. Тя изглеждаше настръхнала, сякаш очакваше да се случи нещо, по-бледа от обикновено, и обзета на моменти от някаква особена разсеяност. Разбира се, въпреки вродения си силен характер, двойно укрепен и от една сурова вътрешна убеденост и вяра, тя винаги бе била с опънати като струни нерви, спомняше си Пол сега. Още когато току-що бяха дошли в Белфаст и в ранните години на живота им тук, само едно неочаквано почукване на вратата можеше да я накара да подскочи и да промени цвета на лицето й, но това беше различно. Сега някаква глождеща я отвътре тревога бе наложила отпечатъка си на лицето й. В четвъртък и петък след вечеря тя излезе, за да прекара един час с техния пастор и най-стар приятел Иманюел Флеминг от църквата Мериън. Завърна се по-спокойна, но изнурена и със спотаен страх в зачервените си очи.

Сутринта той я попита направо дали е получила отговор от Съмърсет Хаус. Отговори му:

— Не.

Няколко дни след това Пол почти отваряше уста, за да я разпита по-подробно, но някакво неясно угризение, следствие на подчинението, което тя му беше наложила, го караше да премълчи. Не би могло да има нищо нередно, нищо. Но все пак той бе озадачен и започна да търси обяснение за странното й поведение в собственото си минало, макар че фактите бяха съвсем обикновени и открити.

Първите пет години от живота си беше прекарал в Северна Англия, в родния си град Тайнкасъл. Едно смътно запомнено детство, фиксирано в паметта му от шума на парните чукове и продължителния вой на фабричните сирени в ранното утро, призоваващи мъжете в корабостроителниците. На фона на това мъгляво впечатление се открояваше яркия спомен за баща му — един весел и несравнимо дружелюбен човек, който в неделните дни го водеше за ръка в парка да пускат в езерото малки лодки, направени от жилава синя хартия. Когато Пол се поизмореше, баща му го настаняваше на някоя пейка под сянка и с вродения си талант на художник му рисуваше скици на всичко наоколо: хора, кучета, коне, дървета. Чудесни рисунки, които гъделичкаха и очароваха детската му фантазия. И сякаш това не беше достатъчно, ами когато неделята отминеше и започнеха делниците, баща му всяка вечер му носеше цветни фруктови марципани, ягоди в зелени обвивки, жълти банани, розовобузести праскови, прекрасни наглед и на вкус. Произвеждаше ги фирмата за захарни изделия, в която баща му работеше като пътуващ представител.

След петия му рожден ден, се бяха преместили в големия мидландски 5 5 Мидланд — силно индустриализирана област в Централна Англия. — Б.пр. град Уъртли. Един по-сив и по-малко щастлив спомен, примесен с фабричен пушек и дъжд, с яркото сияние на стоманодобивните пещи и унилите лица на родителите му; после заминаването на баща му на делово пътуване в Южна Америка. Болката от загубата на един жизнерадостен и сърдечен приятел, мъчителното очакване той да се върне и накрая — сякаш за да се изпълни лошото предчувствие в този детски копнеж — невъобразимата скръб, която бе донесла новината за смъртта на баща му при железопътна катастрофа близо до Буенос Айрес.