Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

След това един тъжен и меланхоличен пътник, който още нямаше и шест години, Пол бе дошъл в Белфаст. Тук, благодарение на връзките на Иманюел Флеминг, майка му си беше намерила работа в счетоводството на общинския здравен отдел. Заплатата беше нищожна, но поне сигурна; с нея вдовицата бе успяла да осигури приличен покрив над главите им и с едно истинско чудо от пестеливост и себеотрицание да изучи сина си за учителската професия. Сега, след тези петнайсет години на напрегнат, нечовешки стремеж от нейна страна, синът й беше на прага на завършването на университета.

Като хвърляше поглед назад, на Пол му се струваше, че огромните усилия на майка му да го отгледа и изучи бяха свили живота им в Белфаст до най-тесни граници. Освен честите си посещения на църквата, тя никога не излизаше навън в обществото. Нямаше и други приятели, с изключение на пастор Флеминг и дъщеря му Ела. Едва познаваше и съседите им, с които живееха врата до врата. В университета той никога не можа да даде пълен простор на общителната си природа, защото винаги бе чувствал, че майка му се намусваше по повод на всяко ново приятелство. Често това ограничение го дразнеше, но като съзнаваше дълбоко какво дължи на майка си, Пол го понасяше с примирение, обуздан също и от постоянното й напомняне.

В миналото той бе отдавал тези ограничения от страна на майка си главно на нейната крайна и бдителна набожност. Но сега, в светлината на настоящото й държане, се питаше дали за това няма и друга причина. Изведнъж му дойде на ум една случка отпреди година. Бяха му оказали честта да го поканят да играе в международен мач по ръгби между Ирландия и Англия. Положително нищо друго не би могло да стопли повече едно майчино сърце. И все пак тя твърдо беше отказала да му разреши да приеме поканата. Защо? Тогава той не можа да отгатне. Сега като че ли смътно съзря причината. И наистина — разглеждайки модела на нейното съществуване, бдителното й мълчание и избягването на всякакви контакти, обгърналата я тайнственост и страстното й упование във Всевишния — Пол с тревожна тръпка разбра, че това беше живот на жена, която крие някаква тайна.

В съботата, която за нея беше работен полуден, тя се върна от работа в два часа. По това време той вече беше решил да поговори открито с нея. Навън беше валял дъжд и след като остави чадъра си в антрето, майка му влезе във всекидневната, където той прелистваше страниците на една книга. Видът й наистина го порази. Лицето й беше почти пепелносиво, макар да изглеждаше спокойна.

— Обядва ли, сине?

— Взех си сандвич в клуба. А ти?

— Ела Флеминг ми направи горещо какао.

Той й хвърли бърз поглед.

— Пак ли си била там?

Майка му уморено се отпусна на стола.

— Да, Пол, пак бях там. Исках и се молех за напътствие.

Настана мълчание. Той седеше напрегнат, впил здраво ръце в облегалката на стола си.

— Мамо, не можем да продължаваме така. Нещо не е наред. Кажи ми, взе ли онова удостоверение сутринта?

— Не, сине. Не съм. Дори не съм писала в Лондон.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Защо не си писала?

— Защото през цялото време съм имала това удостоверение. Излъгах те. Ето го тук в чантата ми.

Гневът му се притъпи. Той учудено я загледа, докато тя порови в чантата на коленете си и измъкна една сгъната сиво-синя хартия.

— През всичките тези години се борих това да не попадне у теб, Пол. В началото мислех, че никога не бих могла да го направя. Би било непоносимо жестоко. Всяка стъпка по стълбището, всеки глас на улицата ме караха да треперя за теб. Ала годините минаваха, а ти растеше и аз си помислих, че с Божията помощ съм победила. Но не такава е била волята Му. Страхувах се от големите неща, ала малкото камъче обърна колата — тази дреболия с твоето учителстване в лятното училище. Може би е трябвало да се случи, рано или късно. Така казва и пасторът. Молих го да отвлече вниманието ти, да те залъже по някакъв начин, но той реши: „Не! Сега Пол вече е мъж — каза той — и трябва да узнае истината“.

Вълнението й нарастваше с всяка изречена дума и въпреки решимостта й да остане спокойна, гласът й накрая се прекърши в нещо като стенание. Ръката й трепереше, когато му подаде удостоверението. Той го взе като в мъгла, погледна го и веднага видя, че името там не беше неговото. Вместо Пол Бърджис прочете Пол Матри .

— Това не е истинско… — Той млъкна и вдигна поглед от документа към нея, а дълбоко в паметта му прозвуча струна, докосната от името „Матри“, вибрираща плачливо като отскубната от арфа, захвърлена на някой прашен таван. — Какво означава това?