След кратко мълчание Пол се впусна в едно полухумористично описание на беседата си с професора, който ръководеше лятното училище в Портрей. Когато привърши третата си чаша чай, Пол се изправи. Чак тогава и майка му се раздвижи.
— Пол — опита се да го задържи тя, — не съм… не съм сигурна в края на краищата… че ми харесва идеята да отидеш в Портрей.
— Какво? — възкликна той. — Та нали от седмици и двамата се надяваме, че ще отида.
— Това означава да си далеч от мен. — Тя се поколеба и пак сведе поглед надолу. — Ще ти липсват неделните излети с Флемингови. Ела ще е разочарована, а това би било твърде много за теб.
— Глупости, мамо. Безпокоиш се за нищо.
С леко сърце той отпъди опасенията й преди тя да продължи с протеста си и се запъти по коридора към стаята си, за да попълни молбата. Стаята беше малка, служеше за кабинет и спалня едновременно, с прозорец на лицевата фасада на къщата. По облепените със светли тапети стени в картонени рамки висяха снимки на футболни и хокейни отбори. Върху камината имаше няколко купи и други спортни трофеи, които Пол бе печелил от време на време в университетските състезания. Под рамката на прозореца стоеше малка библиотечка, съдържаща избрани романи и някои по-солидни трудове — повечето класически — които сочеха един интелигентен и добре уравновесен вкус. В ниша на отсрещната стена, зад зелена сукнена завеса, беше скрито едно тясно легло, на което спеше, а върху груба масичка до стената бяха подредени университетските му учебници и записки от лекции, както и учебната програма.
Всичко това мълчаливо свидетелстваше за характера на Пол, за здравото му младо тяло, чувствителността и силата на духа му. Ако някой би потърсил пропуск или грешка, такава би открил в безупречната до крайност подредба на стаята, показваща склонност към педантизъм и прекален стремеж към съвършенство, които той може би бе извлякъл от онова коригиращо и „извисяващо“ влияние, което майка му непрестанно упражняваше над него.
Той седна пред масата, разви капачката на писалката си и с изправени рамене, и лакти прибрани към тялото, с лекота попълни формуляра. Като го прочете отново, за да се увери, че не е допуснал грешка, кимна с глава и се върна във всекидневната.
— Ще ми го дадеш ли сега, мамо? Удостоверението. Искам да хвана пощата в девет часа.
Тя повдигна глава. Още не беше започнала да разтребва масата и седеше там, където я беше оставил. Лицето й изглеждаше поруменяло, а гласът й прозвуча необичайно, сякаш не говореше тя.
— Едва ли знам къде е. Не е нещо, което веднага можеш да вземеш в ръцете си.
— О, хайде мамо!
Погледът му се стрелна към тумбестия скрин, в който тя държеше всичките си книжа, няколкото фамилни бижута, евангелието, очилата си и други лични дреболии.
— Трябва да е в най-горното чекмедже.
Тя го погледна с леко разтворена уста, разкривайки наполовина евтините си, зле прилягащи изкуствени зъби. Руменината бе изчезнала от матовите й бузи, които сега бяха по-бледи от обикновено. Като се изправи, тя извади от кесията си ключ и отключи горното чекмедже на скрина. Гърбом към него методично потършува цели пет минути, после заключи чекмеджето и се обърна.
— Не — рече тя с безизразно лице, — не мога да го намеря. Няма го там.
Пол прехапа устната си с досада. Беше покорен и предан син, обвързан от строгостта на възпитанието си, но в този момент му беше съвсем невъзможно да разбере поведението й. Със сдържан тон той й каза:
— Наистина, мамо, това е важен документ. И ми е нужен.
— Как бих могла да зная, че ще ти потрябва? — Гласът й изведнъж потрепна в негодувание. — Тези неща понякога се губят. Знаеш каква борба трябваше да водя, останала вдовица през всичките тези години; да те отгледам, да мисля за стотици други неща и с по-голям товар на плещите си от всяка смъртна жена живяла някога, загрижена през половината от това време за покрива над главите ни; да не говорим за грижите по образованието ти. Мога да кажа, че имам достатъчно други проблеми на главата си, и без да се тревожа за някакви документи, особено пък след като през повечето време нямахме подходящо място, където да ги съхраняваме.
Това избухване, макар и чуждо на сдържаната й натура, го изненада и остави дори по-объркан, поради явната липса на основания от нейна страна. Но строгостта на изражението й — предупредителен сигнал, който добре познаваше — го възпря от продължаване на спора. Със спокоен тон той каза:
Читать дальше