Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Дава ли стаи под наем?

— Всъщност, не. Но ми даде две на таванския етаж. Мъжът й пътува по море и дълго отсъства. Той е главен механик на танкер.

Изглеждаше странно, че тя беше захвърлила една обещаваща кариера на служителка в хотел заради сегашното си положение в евтиното кафе-барче. Все пак това си беше нейна работа и тъй като въпреки открития й поглед в маниера й се забеляза известно отдръпване и сдържаност, той изостави темата. Върнаха се обратно и Пол я поведе към оранжериите, където леха след леха над дебели тръби, носещи пара, в топлия влажен въздух бяха изложени безброй екзотични цветя.

Докато разглеждаха красивата колекция, Пол, чийто интерес беше само повърхностен, беше поразен от реакцията на спътничката си. Облакът от тъга, който бе надвиснал над нея се беше вдигнал. Победила сякаш себе си, тя започна да говори с оживление и неподозирана деликатност на чувствата. Забелязваше много неща, които убягваха от вниманието му, а онова, което липсваше в образованието й, компенсираше с подвижния си ум. Оценките й бяха естествени, без превземки. Когато застанаха пред едно младо портокалово дръвче в разсадника, което имаше и цвят и плодове, тя го загледа замислена и смълчана, с нескрит копнеж и почуда, сякаш ароматната му красота я беше пронизала изцяло. Изглеждаше, че не би могла да понесе раздялата си с това красиво дръвче. Като я наблюдаваше, той забеляза да набъбват изпод миглите й две сълзи — малки кристални мъниста. Неочаквано и за самия него, нещо топло изпълни сърцето му и той също замълча.

Пиха чай в японската пагода, която служеше за ресторант. Беше неголямо, изложено на течение място с бамбукови столове и маси. Чаят беше слаб и студен, а ананасовият кейк подходящ само за врабците, които изпълнени с надежда подскачаха около краката им. Въпреки това приятелското чувство, което се беше зародило между тях, развърза езиците им и ги накара да забравят пропуските в обслужването. Тя беше тиха компаньонка и съчувстваща слушателка, готова да се заинтересува от неща, които го интересуваха, а забележките й винаги бяха смислени, което му показваше, че е разбрала думите му.

— Не си ме питала защо съм в „Бонанза“ — заговори той изведнъж след пауза. — Може би мислиш, че там ми е мястото?

— Не — отговори тя, с поглед сведен надолу и додаде: — Мисля, че имаш причина да си там.

— Имам.

Тя повдигна очи.

— Някакви неприятности?

Пол кимна.

— Надявам се, че всичко ще се оправи — каза тихо тя.

Нещо в тези простички думи го трогна. Профилът й, ведър, но тъжен като на млада мадона, с мигли хвърлящи мека сянка върху бузите й, излъчваше нежно сияние в полумрака.

Излязоха от градината и поеха обратния път към Уеър Плейс. Сега изражението на Лена беше позамислено. Изглежда, нещо беше обсебило ума й. Веднъж или дваж тя погледна към него, сякаш се канеше да заговори, но не каза нищо.

Той също замълча — на свой ред беше осъзнал връщането към действителността. Пред къщата на мисис Хенли Пол спря и протегна ръка.

— Беше чудесен следобед — каза бавно тя. — Достави ми голямо удоволствие. Благодаря за компанията.

Настана интервал, през който погледът й нерешително се плъзна по прозорците на къщата. Той се запита дали не възнамеряваше да го покани вътре. Но не го стори. Мълчанието стана тягостно; тя все още се колебаеше за нещо, очите й шареха по лицето му, а дишането й се ускори, сякаш онова вътрешно желание да общува с него, изведнъж бе станало по-силно.

— Пол… — Тя за пръв път го назова със собственото му име.

— Да?

Погледна към него и после встрани с някаква напрегнатост и почти физическа болка.

— О, няма значение. Остави.

Каквото и да беше онова, което искаше да каже, тя просто не би могла да го изговори. Вместо това рече набързо:

— Лека нощ.

После се обърна и бързо се запъти по плочника към къщата.

Пол за момент остана неподвижен, дори и след като вратата се беше затворила, озадачен от този разочароващ край на следобеда, който малко го потисна и разтревожи неопределено. После си тръгна обратно, крачейки по тихите неделни улици.

Вечерта, когато се прибра в квартирата си, намери неделния брой на „Куриер“ на масата и след като запали светилния газ и се изми, отгърна вестника с обичайното, изпълнено с надежда очакване.

Отначало помисли, че отново е изтеглил празно, но в дъното на последната колона очите му се заковаха на името, което търсеше. То сякаш подскочи към него от напечатаната страница. Сърцето му се преобърна с голям, радостен удар; после се отпусна тежко, като олово в гърдите му, докато очите му се премрежиха.