Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Пол искрено се разсмя.

— Чукам по малко на клавишите. Аз съм музикант не повече от латернаджията, който върти дръжката на инструмента си.

— Както и да е. Радвам се, че извеждате навън Лена. Тя не получава и половината от необходимия й свеж въздух. Не искам да ви задържам. Дощя ми се само да кажа едно „здравейте“.

Доволна, мисис Хенли отмести погледа си от Пол и отправи към Лена нежна, насърчителна усмивка.

— Приятна разходка!

Тя закрета обратно към къщата, като се опираше на перилата на стълбището.

Когато вратата зад тях се затвори, Пол и Лена започнаха първата си разходка. Червеният трамвай ги откара по Уеър стрийт — потопена в неделна тишина — през Ленърд Скуеър и навън по Гарланд Роуд към предградията, където вили от червени тухли се кипреха зад лаврови храсти и араукарии 24 24 Араукария — иглолистно декоративно дърво (Чилийски бор). — Б.пр. . Ботаническата градина се намираше в края на този район и на последната спирка те слязоха от трамвая и преминаха през големия украсен портал.

— Можеше да е и по-лошо!

Пол се усмихна на Лена, след като хвърли бърз, ориентировъчен поглед към хубавите хълмисти поляни, алеята от стройни кестенови дървета, която водеше до едно езеро в далечината и многобройните украсени с орнаменти оранжерии из обширната площ на градината.

— По това време на годината може би няма да има много за гледане на открито, но нека първо се поразходим, преди да влезем в оранжериите. Искам да забележа, Лена, че днес изглеждаш чудесно.

Тя не отговори на този неочакван комплимент. Все пак той беше съвършено верен и Пол осъзна това още с появяването й, а сега, докато вървяха към езерото, забелязваше и заинтригуваните погледи, които тя привличаше върху себе си от хората, които ги срещаха. Никога не я беше виждал облечена в нещо друго, освен в униформата си и в износеното си всекидневно палто. Никога не бе разбрал истински каква естествена грация и индивидуалност притежаваше тя. Днес беше различна — така необикновена, с топлия тен на кожата си и гъстата коса с цвят на пчелен мед, с грациозната си фигура и лека походка. Очите й, които той никога не беше виждал на естествена дневна светлина, бяха с лешников цвят, с прашец от тъмнокафяви точици. Най-поразителни от всичко бяха пълната непринуденост на държането й, простотата на обноските й, изражението на лицето й, които бяха едновременно затрогващи и изпълнени с достойнство. Внезапно го обхвана любопитство да узнае повече за нея.

— Разкажи ми за себе си, Лена… за семейството… за дома си.

Тя не проговори веднага. После, загледана между високите оголени дървета пред себе си към сребристото трептене на езерото, с няколко кратки изречения му каза, че била родена в Слийскейл на източния бряг. Шведските й предци се установили там преди много години. Баща й останал вдовец, когато била дете на седем години. Бил съсобственик на малък риболовен кораб за херинги и споделял всички беди и неуспехи на една западаща индустрия. От година на година сезоните ставали все по-лоши и понякога корабите се връщали от морето само с няколко крена 25 25 Крен — обемна мярка за количество уловена херинга, равна на 170 литра. — Б.пр. риба. Ако не бил нищожният добив от фермата, често щели да търпят оскъдица. Но накрая и малкото парче камениста земя на брега на Северно море, се оказало недостатъчно да задържи семейството заедно.

Когато бащата умрял, двамата й братя отплавали да търсят щастието си в големите житни равнини на Манитоба 26 26 Провинция в Канада. — Б.пр. . Сега те вече успели да се сдобият с обещаващо пространство земя в Канада. А тя, още преди да заминат, си била осигурила едно задоволително положение, което освободило братята й от всяко безпокойство, което биха могли да имат заради нея.

На осемнайсетгодишна възраст дошла в Астбъри — курорт на около двайсет мили източно от Уъртли, за да работи в рецепцията на хотел „Каунти Армс“.

Завършила разказа си, тя замълча.

— И така, ти остана единствена от семейството?

Тя наклони глава.

— Не ти ли хареса Астбъри? — попита след малко Пол.

— Много ми хареса.

— Но го напусна?

— Да.

Настана определена пауза. Той чувстваше, че тя би могла да му разкаже повече, много повече, но не го направи.

— Тогава ли дойде да живееш при мисис Хенли?

— Да. — Тя се обърна и го погледна право в очите, с необикновена дълбочина на чувството в собствените си очи. — Не мога да ти изкажа колко добра е била тя към мен.