Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

За да не нарани чувствата на съквартиранта си, Пол прие билетите и като издума някаква благодарност, забърза към магазина. Откри, че при новото му настроение свиренето вече не го отегчаваше. От време на време хвърляше поглед отсреща към Лена Андерсън, като се опитваше да проникне през бариерата на нейната резервираност. Това в никакъв случай не беше лесна задача. След онзи кратък период, когато беше говорила по-свободно с него, напоследък мълчаливата й затвореност се беше възвърнала и понякога в очите й се четеше някакъв упорит болезнен въпрос. Нараняваше го това явно отдръпване от приятелството, което й беше предложил. И един ден по обед — беше събота — Пол се подчини на един внезапен импулс.

— Лена! — възкликна той, като направи тона си лек и небрежен. — Защо да не излезем за малко заедно… утре следобед?

Тя не отговори и той продължи полушеговито:

— Един приятел от съборетината, в която квартирувам, ми даде два билета с привилегии за Ботаническата градина. Може би няма да е лудо възбуждащо изживяване, но поне ще наруши монотонността на младия ни живот.

Изражението й видимо се промени, но тя отново не каза нищо.

— Какво има? — озадачен и малко раздразнен, той опита да се пошегува: — Страхуваш се да не те ухапят орхидеите ли?

Тя се усмихна вяло, но мускулите на лицето й едва се отпуснаха, а онази уплаха, страхът от света и човешките същества, остана в очите й.

— Много мило от твоя страна — продума тя с обърната встрани глава. — Не излизам често…

Той не можеше да разбере нейната сконфузеност, така изцяло несъответстваща на обикновената му покана. А и магазинът пак се пълнеше с клиенти.

— Помисли си — рече той като се завъртя на табуретката си с лице към клавишите. — Можеш да ми се обадиш, ако решиш да дойдеш.

Лена, странно възбудена, бавно се върна към тезгяха си. През тези последни шест седмици откакто бе дошла в Уъртли, тя нито веднъж не беше насърчила или приела и най-малкото внимание от страна на някой мъж. Беше имала трудности, разбира се. Някои от тях бяха много неприятни. Харис например я беше задявал, когато за пръв път бе дошла в „Бонанза“, но твърдото й безразличие постепенно го беше отблъснало. Вечер на прибиране нерядко я причакваха и проследяваха по улиците, когато крачеше като млада Юнона 23 23 Юнона — римска богиня, жена на Юпитер, съответстваща на богинята Хера от гръцката митология. — Б.пр. към дома си. Тези случаи болезнено съживяваха страховете й, караха я да ускорява крачките си с вкаменено, застинало лице. Но днес беше нещо различно и затова може би криеше опасност. Нима не си беше изработила твърди правила на поведение? Нима не беше наложила на чувствата си една непреклонна въздържаност? И все пак, докато следобеда отиваше към края си, тя си каза, че няма да бъде голяма беда, ако приеме поканата на Пол. Очевидно бе, че това предложение не означаваше нищо за него — отношението му към нея беше неизменно честно и приятелско, не повече. Никога не беше й отправял многозначителен поглед, никога не бе докосвал дори ръката й. О, не беше нужно да спазва до фанатична крайност едно решение, взето под натиска на големи изпитания и терзания на ума. Когато работата намаля и й се отдаде възможност, тя прекоси пътеката между щандовете до него и му каза, че с радост би го придружила, ако той би могъл да я вземе от къщи след два часа.

След обед на другия ден, който беше хубав и слънчев, Пол вече крачеше по Уеър Плейс. Макар и близко до магазина, кварталът беше тих и почтен. Много от високите, изцапани със сажди къщи имаха пъстри сандъчета за цветя на прозорците си, което освежаваше старомодната улица.

Едва достигнал номер 61 вратата се отвори и Лена, облечена в тъмно неделно манто и шапка, се появи на късата, покрита с плочи пътека, която водеше към улицата. На входа зад нея беше застанала възрастната жена, която бе видял онази нощ пред магазина. След моментно колебание тя реши да излезе отвън на паважа и да се запознае с Пол.

— Аз съм мисис Хенли. — Тя усмихната му подаде ръката си, обезформена от артрита. — Чувала съм за вас от Лена.

Беше около петдесетгодишна, с посивели коси, ръст по-нисък от средния и така приведена от ревматизма, че трябваше да накланя глава назад, за да гледа Пол. Въпреки сковаността й, лицето й беше оживено и весело, за което спомагаха и светлите като на птица очи.

— Казаха ми, че сте голям музикант — забеляза тя, все още изучаваща лицето му със светлите си птичи очи.