Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Да. Не помня името й. Казваше, че е със сини очи.

— Да. Много сини. Вчера дойде. Каролайн Гил. Не я бях виждала от онази нощ. Дойде да ми каже нещо, нещо, което ум не ми го побира. И понеже не знам как, ще го кажа направо.

Хвана ръката му. Той не се дръпна. Сестра му, каза тя спокойно, не умряла при раждането. Родила се със Синдрома на Даун и баща му помолил Каролайн Гил да я отведе в някакъв приют в Луисвил.

— За да ни предпази — рече майка му и гласът й за миг секна. — Така каза. Но тя не могла, сърце не й дало, на Каролайн Гил. Прибрала сестра ти, Пол. Взела Фиби. Толкова години близначката ти е била жива и здрава и е растяла в Питсбърг.

— Сестра ми ли? — изрече Пол. — В Питсбърг? Та аз миналата седмица бях в Питсбърг. — Не че това имаше нещо общо, но не знаеше какво да каже. Изпита непонятна пустота, някаква вцепеняваща безучастност. Той има сестра — това само по себе си е стъписваща изненада. Тя не е съвършена, със забавено развитие е и затова баща му я пратил в някакъв приют. Странно, но в следващия миг изпита не гняв, а страх, някаква отколешна тревога, породена от напористостта на баща му към него, като единствено дете. Породена и от нуждата на Пол да има свой живот, та дори баща му дотолкова да не одобрява, че да ги напусне. Страх, който като надарен алхимик бе превръщал през годините в гняв и бунтарство.

— Каролайн отишла в Питсбърг и започнала нов живот — продължи майка му. — Отгледала сестра ти. Сигурно се е борила с нокти и зъби, няма как иначе, особено в онези години. Мъча се да изпитам благодарност, задето се е грижила за Фиби, но част от мен направо ще се пръсне от яд.

Пол за миг затвори очи, опитвайки се да проумее чутото. Светът му се стори безличен, непонятен, непознат. През всичките тези години се бе мъчил да си представи сестра си, как би изглеждала, а сега никакъв образ не изплуваше в съзнанието му.

— Как е могъл? — попита накрая той. — Как е могъл да го пази в тайна?

— Не знам — рече майка му. — От часове и аз се питам същото. Как е могъл? И как ей така просто си отиде и ни остави да го открием сами?

Седяха смълчани. Пол си спомни как един следобед с баща си проявяваха снимки след деня, в който бе обърнал наопаки тъмната стаичка, когато се чувстваше толкова виновен, както и баща му, когато всичко наоколо бе пропито от казаното и от неизреченото. Тогава баща му му каза, че камера произлиза от френската дума chambre, което ще рече стая. Да си в камерата, значи да вършиш тайнства. Баща му вярваше в това — че всеки човек е отделна вселена. Черни дървета в сърцето, шепа кости — това бе светът на баща му и Пол в живота си не бе изпитвал към него толкова горчива ярост.

— Странно, че не е отпратил и мен — рече той, припомняйки си с какво усилие се противопоставяше на тази представа на баща си за света. Излизаше, свиреше и музиката се изливаше от душата му и се лееше по света, а хората се обръщаха, оставяха питиетата си и се заслушваха, и цяла стая непознати изведнъж се свързваха. — Сто на сто му се е искало.

— Пол! — намръщи се майка му. — Не е така! Ако някога е искал нещо, то е ти да имаш още повече, именно заради това. Очакваше повече. Стараеше се сам да бъде съвършен. За това поне съм сигурна. Всъщност това е и ужасното. Сега, като разбрах за Фиби, проумявам толкова непонятни ми неща около баща ти. Онази стена, която все имах чувството, че ни разделя, тя наистина е била помежду ни.

Стана, влезе в къщата и излезе с две полароидни снимки.

— Ето я — рече тя. — Това е сестра ти, Фиби.

Пол ги взе и се вгледа в едната, после в другата: позиращо за снимка, усмихнато момиченце и един импровизиран кадър как се е прицелила в коша с баскетболна топка. Все още се мъчеше да проумее думите на майка си — това създание с бадемови очи и набити крака е негова близначка.

— Твоята коса е като нейната — рече Нора нежно и приседна до него. — Пол, тя обича да пее. Какво ще кажеш? — Засмя се тя. — И, познай, обича баскетбола.

Пол се изсмя, смехът му преливаше от болка.

— Е — рече той. — Май татко е избрал неподходящото дете.

Майка му взе снимките с изцапаните си от пепел пръсти.

— Не бъди груб, Пол. Фиби страда от Синдрома на Даун. Аз не знам много, но Каролайн може да разправя с часове. Толкова знае, че всъщност не можах да разбера всичко.

Пол прокарваше палец по бетонния ръб на стъпалото, но спря, загледан в струйката кръв от изранения му до живо месо пръст.

— Да не бъда груб ли? Та ние ходихме на гроба й — рече той, като си спомни как майка му минава през вратичката от ковано желязо с огромен букет цветя, оставила го да я чака в колата. Спомни си как тя коленичеше в пръстта да сади телефончета. — Какво ще кажеш?