Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Пол знаеше, че може да смени темата, но упорито продължи:

— Да се ожени човек, не означава веднага да се появят деца.

— О, Пол. Не се заблуждавай. Ти копнееш за дете. Жадуваш, но не за мен, а за някакво въображаемо бебе.

— Нашето въображаемо бебе — уточни той. — Но това ще стане един ден, Мишел. Не веднага. Виж, просто исках да поговорим дали да не се оженим. Какво толкова!

Тя изсумтя вбесена. Таванското помещение бе с чамов под и бели стени, с ярки цветни пръски по шишетата, възглавниците и декоративните възглавнички. Мишел също бе в бяло, а кожата и косата й излъчваха топлотата на пода. Пол я наблюдаваше с болка, съзнавайки, че вече е взела важно решение. Ще го напусне, и то скоро, и ще отнесе със себе си необузданата си красота и музиката си.

— Странно — поде тя. — Така или иначе, ми се струва много странно, че този въпрос се повдига тъкмо когато кариерата ми потръгна. Не преди, а сега. Мисля, че по някаква необяснима причина търсиш повод да се разделим.

— Това е нелепо. Доколко моментът е подходящ, няма нищо общо.

— Така ли?

— Да.

Помълчаха минута-две и тишината започна да се стели в стаята, изпълни я и се притисна до стените. Пол не смееше да заговори, но още повече се боеше да мълчи и накрая не издържа.

— Вече две години сме заедно. Нещата или се задълбочават и променят, или отмират. Искам с теб да продължим заедно.

Мишел въздъхна.

— И бездруго нещата се променят, със или без някакво си листче хартия. Това обаче ти убягва. И каквото и да казваш, това е важно. Каквото и да казваш, една сватба променя всичко и все жените се жертват, кой каквото ще да разправя.

— Това са само приказки. В реалния живот не става така.

— О! Ама ти наистина можеш да изкараш човек от кожата, Пол, толкова си уверен във всичко, да му се не знае.

Слънцето се бе изкачило по небосклона и докосваше реката, изпълваше стаята със сребриста светлина, хвърляйки трепкащи шарки по тавана. Мишел влезе в банята и затвори вратата. Чу я да тършува из чекмеджетата, после пусна водата. Пол прекоси стаята и застана до прозореца на нейното място, загледан навън, сякаш гледката, която бе наблюдавала тя, ще му помогне да я разбере. После тихичко почука на вратата.

— Тръгвам — рече той.

Мълчание.

— Утре вечер ще си дойдеш ли? — последва отклик.

— Концертът ти е в шест, нали?

— Да. — Тя отвори вратата на банята и застана на прага, загърната в бял атлазен халат, и мажеше лице с лосион.

— Добре — каза той и я целуна, вдъхвайки мириса й, гладката й кожа. — Обичам те — додаде той, отстъпвайки назад.

За миг тя се загледа в него.

— Знам. Ще се видим утре.

Знам. Обмисля думите й чак до Лексингтън. Пътува два часа — прекоси река Охайо, мина през несекващия поток от коли край летището и накрая навлезе сред красивите стелещи се хълмове. После пое по притихналите улици в центъра, покрай безлюдни сгради, припомняйки си времето, когато по Мейн Стрийт все още кипеше живот и хората идваха на пазар, да похапнат и да се видят. Спомни си как ходеше в дрогерията и сядаше край машината за сладолед в чашка в дъното. Заскрежени топки шоколад в метална чашка, бръмченето на блендера, смесени миризми от скара и дезинфекциращ препарат. Родителите му се запознали в центъра. Майка му била на ескалатора и се издигала над тълпата като слънце, а баща му я последвал.

Мина покрай новата сграда на банката и стария съд, пустеещото място на едновремешния театър. Слабичка жена вървеше по тротоара с приведена глава, скръстила ръце, а косата й се развяваше от вятъра. За пръв път от години Пол се сети за Лорън Лобелио, как безмълвно, но решително се приближава към него от другия край на гаража седмица след седмица. И той протяга ръце към нея отново и отново и нощи наред се буди сред тъмнината, обзет от страх да не би между него и Лорън да се случи онова, което копнее да преживее сега с Мишел: да се оженят, да имат деца, да вплетат живота си в едно.

Караше, припявайки си последната си песен. Казваше се „Дърво в сърцето“ — може пък да я изпълни довечера в клуба на Дина. Това би шокирало Мишел, но него не го бе грижа. Напоследък, откакто баща му почина, освен в концертни зали все по-често свиреше в непретенциозни заведения — току си вземеше китарата и влизаше в някой бар или ресторант и свиреше и класически пиеси, и по-популярни мелодии, които навремето толкова презираше. Не можеше да си обясни тази промяна, но тя имаше нещо общо с усещането за интимност в такива заведения, с чувството за връзка с публиката — толкова близо, че да се протегне, ще ги докосне. Мишел не бе съгласна. Смяташе, че го прави от мъка, и настояваше да го преодолее. Но Пол не можеше да се откаже. Като момче години наред свири от гняв и копнеж за близост, сякаш чрез музиката си може да внесе ред, осезаема красота в семейството си. Сега вече баща му го нямаше и нямаше напук на кого да свири. Така се сдоби с тази си нова свобода.