Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Подкара към старата им махала, покрай внушителните къщи с просторни морави отпред, покрай тротоарите и неизменната тишина. Входната врата на къщата на майка му бе затворена. Загаси двигателя и поседя в колата, заслушан в птиците и далечното бръмчене на косачка.

Дърво в сърцето. Баща му почина преди година, а майка му ще се омъжи за Фредерик и ще замине за известно време за Франция, а той е тук не като дете, не и като гост, а за да се погрижи за миналото. То му принадлежи и той ще реши какво да запази и какво да изхвърли. Опита се да поговори за това с Мишел, за дълбокото си чувство за отговорност, как каквото запази от детството си в тази къща, на свой ред ще предаде един ден на собствените си деца и всички ще са наясно защо е такъв, какъвто е. Мислеше си за баща си, чието минало все още е пълна загадка, но Мишел го разбра погрешно и при случайното споменаване на деца, се наежи. Не това исках да кажа , възрази той, ядосан не по-малко от нея. Дали си даваш сметка или не, точно това искаше да кажеш.

Облегна се назад и затърси ключа от къщата в джоба на панталона си. Когато майка му разбра колко ценни са снимките на баща му, започна да заключва, макар кутиите да си стояха непипнати в ателието.

Е, и на него не му се рови из тях.

Когато най-сетне слезе от колата, Пол се поспря на тротоара и се огледа. Беше горещо; високо едва доловим ветрец вееше сред върхарите на дърветата. Листата на дъба се врязваха сред светлината и сенките им танцуваха по земята. Странно, но сякаш му замириса и на сняг, а и по синьото небе се носеха леки сиво-бели прашинки. Пол се протегна сред знойната влага с чувството, че е образ от някоя снимка на баща си, от онези, на които пулсация на сърце изведнъж разцъфва като дърво и светът в миг се преобразява. Улови прашинка. Затвори ръка в юмрук и когато я отвори, по кожата му остана черно петно. Във въздуха се носеха прашинки пепел, същински снежинки в нажежения юлски ден.

Запъти се към стъпалата, оставяйки следи по тротоара. Входната врата не бе заключена, но къщата бе празна. Ехо! , подвикна Пол, крачейки през стаите със събрани в средата и покрити с брезент мебели, а голите стени бяха готови за боядисване. Бе живял тук години, но сега неволно се спря в хола, в който нямаше и помен от вещите, които го изпълваха със смисъл. Колко ли пъти майка му го бе нареждала и пренареждала? А в края на краищата, ето я сега една най-обикновена стая. Мамо! , подвикна той, но никой не му отговори. На горния етаж се спря на прага на своята стая. И тук бяха струпани кутии, пълни с всякакви вехтории, които трябва да прегледа. Не е изхвърлила нищичко, дори афишите грижливо е навила и вързала с ластиче. По стените, където навремето бяха закачени, се очертаваха бледи правоъгълници.

— Мамо! — подвикна той повторно. Слезе долу и излезе на задната веранда.

Тя беше там и седеше на стъпалата в стари сини шорти и размъкната бяла фланелка. Спря безмълвен, оглеждайки странната сцена. В кръг от камъни все още тлееше огън, а по околните храсти и в косите на майка му се бяха заплели прашинки и късчета овъглена хартия, които се бяха посипали върху му в предния двор. Цялата трева бе в листове, полепнали по стъблата на дърветата и ръждясалите метални крака на старата му люлка. Стъписан, Пол осъзна, че майка му гори снимките на баща му. Тя вдигна глава, а лицето й бе в ивички пепел и сълзи.

— Всичко е наред — рече тя с нетрепващ глас. — Повече няма да горя. Пол, толкова се ядосах на баща ти, но после се сепнах — това е и твое наследство. Изгорих само една кутия. Беше със снимки на момичета, така че едва ли е кой знае колко ценна.

— За какво говориш? — приседна той до нея.

Тя му подаде снимка на самия него, която никога не бе виждал. Беше на около четиринайсет, седнал на люлката на верандата и приведен над китарата, съсредоточено свири, погълнат от музиката, забравил целия свят. Стъписа се какъв миг е уловил баща му — толкова личен, в който е всецяло отдаден, един от онези мигове в живота, когато се чувства най-жизнен.

— Добре. Но не разбирам. Защо си толкова ядосана?

Майка му притисна длани о лицето си за миг и въздъхна.

— Помниш ли историята за нощта, когато се роди, Пол? За снежната буря, как за малко да не успеем да стигнем до клиниката навреме?

— Разбира се. — Изчака я да продължи и макар да не знаеше какво да каже, някак инстинктивно усети, че трябва да е свързано със сестра му — близначката, която бе починала.

— Помниш ли медицинската сестра, Каролайн Гил? Разправяли ли сме ти за нея?