Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Това тя ли е? — попита Пол. — Това ли е медицинската сестра?

Майка му кимна. Бе скръстила плътно ръце пред гърди, сякаш да се предпази. Слънчевите очила скриваха очите й, но той и бездруго виждаше колко е нервна, колко е бледа и напрегната.

— Да. Това е Каролайн Гил. Пол, след като вече дойдохме, не съм сигурна, че ще имам сили да го направя. Може би ще е най-добре просто да се върнем.

— Изминахме толкова път. А и те ни очакват.

Тя леко, уморено се усмихна. Почти не бе спала от дни, дори устните й бяха пребледнели.

— Няма как да ни очакват — рече тя. — Просто няма как.

Пол кимна. Задната врата се полюшна и се отвори, но фигурата на верандата бе в сянка. Каролайн се изправи, бършейки ръце о шортите си.

— Фиби — подвикна тя. — Ето те и теб.

Пол усети майка му да се изопва като струна, но не погледна към нея. Вместо това отправи поглед към верандата. Мигът се проточи, провлече се, а слънцето ги притискаше от висините. Най-сетне фигурата се появи с две чаши вода в ръце.

Той се вторачи. Нисичка, много по-ниска от него и косата й е по-тъмна, по-рядка и по-перушинеста, подстригана на венец около лицето й. Бледа като майка му и от разстояние чертите й изглеждат нежни върху широкото лице, което му се стори някак приплеснато, сякаш някой го е притискал прекалено дълго в стена. Очите й са леко скосени, ръцете и краката по-късички. Това не е момиченцето от снимките, а зряла негова връстница с леко прошарени коси. И неговата брада тук-там е побеляла, остави ли я да порасне. Беше с къси панталонки на цветя — набита, закръгленичка, като ходи, търка колене.

— О! — простена майка му с ръка на сърцето. Очите й бяха скрити зад слънчевите очила и той се радваше, че е така — това бе прекалено личен миг.

— Всичко е наред — рече той. — Нека просто постоим.

Слънцето прежуряше, автомобилите фучаха. Каролайн и Фиби седнаха една до друга на стъпалата към верандата, отпивайки вода.

— Готова съм — каза майка му накрая и двамата поеха по стълбите към тясната морава сред зеленчуците и цветята. Каролайн ги видя първа — вдигна ръка на чело, присви очи срещу слънцето и стана. Фиби също стана и двете се спогледаха през моравата. После Каролайн хвана Фиби за ръка. Срещнаха се при лехата с домати, вече натежали от назряващ плод и изпълващи въздуха със свеж, парлив аромат. Никой не проговори. Фиби впери поглед в Пол и след дълъг-предълъг миг протегна ръка и го докосна по бузата леко, нежно, сякаш да провери дали е истински. Пол безмълвно кимна, сериозен, без да откъсва очи от нея. Жестът й му се стори някак естествен, Фиби просто иска да го опознае. И той иска да я опознае, но представа нямаше какво да й каже, на появилата се изневиделица своя сестра, с която е свързан и все пак един за друг са съвършено непознати. Освен това ужасно се притесняваше да не би да постъпи не както трябва. Как да говориш с умствено изоставащ човек? Всички книги, които изчете през съботата и неделята, всички описания на клинични случаи, нищо не го подготви за срещата с реалното човешко същество, чиято ръка тъй нежно го погали по бузата.

Не друг, а Фиби се съвзе първа.

— Здравейте — каза тя, официално подавайки ръка. Пол пое десницата й, усети мъничките й пръстчета, но все още не можеше да пророни и дума. — Аз съм Фиби. Радвам се да се запознаем. — Говореше неясно, трудно й се разбираше. После се обърна към майка му по същия начин.

— Здравей — откликна майка му и прегърна ръката й в своите. Гласът й прозвуча прочувствено. — Здравей, Фиби. И аз много се радвам да се запознаем.

— Ужасна жега е — намеси се Каролайн. — Да влезем вътре. Вентилаторите работят. А и Фиби направи студен чай сутринта. Беше много развълнувана заради гостуването ви, нали, скъпа?

Фиби се усмихна и кимна с внезапно обзела я свенливост. Последваха я сред хладината на къщата. Стаите бяха малки, но безупречно обзаведени, с красива дърворезба и стъклена врата между хола и трапезарията. Целият хол бе в слънчева светлина, с поопърпани, виненочервени мебели. В дъното бе разпънат голям стан.

— Тъка шал — каза Фиби.

— Красив е — рече майка му и прекоси стаята да пипне преждите — тъмнорозово, кремаво, жълто и резеда. Беше свалила слънчевите си очила и вдигна очи, но гласът й бе все така развълнуван. — Сама ли избра цветовете, Фиби?

— Това са любимите ми цветове — отвърна Фиби.

— И моите — рече майка му. — Когато бях на твоите години, и на мен това ми бяха любимите цветове. Роклите на шаферките ми бяха в тъмнорозово и кремаво и носеха жълти рози.