Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Нов залп, този път от конфети, последван от звънлив, леещ се смях. Майка му и Фредерик сведоха глави, а Бри отупа пъстрите хартиени кръгчета от раменете и косите им. Навред бе осеяно с пъстри конфети и тревата приличаше на мозайка.

— Права си — обърна се Пол към Фиби. — Хубаво е.

Тя кимна, този път умислена, и приглади полата си с две ръце.

— Майка ти заминава за Франция.

— Да — рече Пол, въпреки че като я чу да казва майка ти , се стегна. Така се приказва за непознати, но всъщност те не се познаваха. И това всъщност бе и най-голямата болка на майка му, разделящите ги загубени години, внимателно подбраните, официални слова там, където трябваше да говори непринуденост и любов. — И ние с теб, след някой и друг месец — припомни й той най-сетне уговорените планове, — ще им идем на гости във Франция.

По лицето на Фиби премина мимолетна като облаче тревога.

— После ще се върнем — внимателно додаде той, припомняйки си колко я уплаши предложението на майка му да замине с нея за Франция.

Тя кимна, но изражението й си остана тревожно.

— Какво има? — попита той. — Какво те притеснява?

— Яденето на охлюви.

Пол я погледна изненадан. В преддверието преди сватбата с Бри и майка му се шегуваха какво угощение ще си направят в Шатоньоф. Фиби бе застанала край тях, без дума да продума и той мислеше, че не им обръща внимание. Още една загадка — присъствието на Фиби, какво ли вижда, чувства и разбира тя. Всичко, което знае за нея, може да побере върху картонче от картотека: обича котки, тъче, слуша радио, пее в църква. Често се усмихва, обича да прегръща хората и също като него е алергична към ужилвания от пчели.

— Охлювите не са чак толкова лоши — рече той. — Малко са жилави. Нещо като чеснова дъвка.

Фиби направи физиономия и се засмя.

— Гадно — каза тя. — Това е гадно, Пол.

Вятърът леко вееше в косите й и тя не откъсваше очи от гледката пред тях: разхождащи се гости, слънчеви лъчи, листа, всички вплетени ведно от музиката. Бузите й бяха осеяни с лунички, също като неговите. В дъното на моравата майка му и Фредерик вдигнаха сребърен нож за торта.

— Ние с Робърт — обади се Фиби, — и ние ще се оженим.

Пол се усмихна. При първото си ходене до Питсбърг видя Робърт. Отидоха до магазина за хранителни стоки, в който работеше, да се запознаят — висок, учтив, в кафява униформа с прикачена табелка с името му. Когато Фиби свенливо ги представи, Робърт начаса хвана десницата на Пол и го потупа по рамото, сякаш се срещат след дълга раздяла. Радвам се да те видя, Пол. Двамата с Фиби ще се женим, така че съвсем скоро вече ще сме братя, какво ще кажеш? После, доволен, без да чака отговор, убеден, че светът е прекрасен и че Пол споделя радостта му, прегърна Фиби и двамата останаха така, усмихнати.

— Жалко, че Робърт не можа да дойде.

Фиби кимна.

— Робърт обича празненства — каза тя.

Пол видя майка си да слага парченце торта в устата на Фредерик, докосвайки с палец крайчеца на устната му. Роклята й бе кремава, а на фона на късата, прошарена руса коса, очите й изглеждаха по-големи. Сети се за баща си и се запита как ли е изглеждала тяхната сватба. То се знае, бе гледал снимки, но те показваха само видимото. Искаше да разбере каква е била светлината, как е звучал смехът им, дали баща му се е свел като Фредерик в момента да целуне майка му, след като е облизал остатък от тортената глазура от устните си.

— Харесвам розовите цветя — каза Фиби. — Искам на сватбата ми всичко да е в розови цветя. — В миг стана сериозна, посмръщи се, сви рамене, а зелената й рокля леко се приплъзна по ключицата. Поклати глава. — Само че с Робърт първо трябва да съберем пари.

Ветрецът повя по-силно и Пол си представи Каролайн Гил, висока и напрегната, във фоайето на хотела в центъра на Лексингтън заедно със съпруга си Ал и Фиби. Предния ден се срещнаха там, на неутрална територия. Бяха изнесли всичко от къщата на майка му и забиха в двора табелка ПРОДАВА СЕ . Довечера двамата с Фредерик заминават за франция. Каролайн и Ал бяха пристигнали от Питсбърг и след като всички похапнаха сред учтив, но скован разговор, оставиха Фиби за сватбата и заминаха за ден-два за Нашвил. Казаха, че ще е първата им почивка заедно, и видимо много се радваха. И все пак Каролайн прегърна два пъти Фиби, после се поспря на тротоара и се обърна да я види през прозореца и й помаха с ръка.

— Харесва ли ти Питсбърг? — попита Пол. Предложиха му там работа, и то добра, имаше и предложение да свири в оркестъра на Санта Фе.